Копринената паяжина

— Идвам с вас — заяви твърдо Катлийн, без да откъсне очи от восъчното, неподвижно лице на Ерик — прекалено неподвижно…

— Няма начин — обади се за първи път другият лекар. — Има много наранени хора, които се нуждаят от грижите ни. Освободете пътя ни.

Тя послушно отстъпи назад и те вкараха носилката с Ерик в линейката. Един от мъжете се качи вътре, затръшна вратата и го скри от погледа й.

Какво му е на Ерик, ако има само невидими засега вътрешни наранявания? Кръвоизлив?

Шофьорът на линейката вече включваше на скорост, когато тя успя да изтича напред и да заудря с окървавените си ръце по стъклото му.

— Къде го отвеждате? — изкрещя тя.

— В Сейнт Едуардс Сентър — извика й лекарят, докато линейката потегляше. — Следвайте сирените и ще я откриете.

* * *

Сейнт Едуардс Мърси Медикъл Сентър беше само на около двайсет и пет минути с кола от летището. Катлийн последва виещите линейки със страшния им товар до входа на модерния медицински комплекс.

Линейката с Ерик спря и носилките бяха бързо разтоварени. Катлийн паркира блейзера му, автоматично го заключи, както беше я помолил, и се втурна нагоре по наклона пред входа за бърза помощ. Успя да види, че вкарват носилката с Ерик в една от стаите за даване на бърза помощ; цял медицински екип го придружаваше. С радост и облекчение разбра, че болницата разполага с бързо действащ екип за подобни случаи.

Катлийн знаеше, че е излишно да се опитва да следва Ерик в момента, така че седна нервно на един от неудобните столове в безцветната студена чакалня. Започна да се моли.

Беше сигурна, че Сейнт Едуардс има параклис, но поради някаква причина не чувстваше желание да потърси утехата в него. Искаше да остане колкото е възможно по-близо до Ерик. Вярваше дълбоко и искрено; често търсеше подкрепата на религията в кризисни моменти от живота си. А моментът сега бе тъкмо такъв и тя се обърна с трескава молба към Бога за живота на Ерик. Обещаваше да бъде благоразумна, обещаваше всичко, което й идваше наум — както обикновено правят хората, изпаднали в беда…

Следващите няколко часа преминаха като в мъгла, пропита от страха и болката й. Всеки път, когато някой излизаше или влизаше в стаята, в която бяха вкарали Ерик, Катлийн се втурваше към тях с молба в очите за малко информация, но обикновено беше или енергично отблъсквана, или получаваше най-много състрадателен поглед, който не й казваше нищо. Роднините на най-много пострадалите бяха извиквани по стаите, от които се носеха ридания и смразяващи писъци.

Телефони звъняха, пациенти с по-слаби наранявания влизаха и излизаха в непрекъснат поток, вратите на асансьорите се отваряха и затваряха със специфичен съскащ звук, лекари и сестри бързаха напред-назад, но Катлийн не забелязваше нищо. Очите й бяха като залепени за вратата, зад която Ерик може би се бореше за живота си. Ако само можеше да го зърне, може би присъствието й ще предизвика благоприятни промени в състоянието му. Можеше ли да му вдъхне достатъчно сила, за да го изтегли от дупката, в която беше попаднал?

Катлийн усети, че не ще издържи повече и отиде на рецепцията.

— Да? — Сестрата вдигна очи от диаграмата, която разглеждаше.

— Госпожице — Катлийн погледна към картончето с името на сестрата, закрепено към бялата престилка. Поправи се бързо. — Госпожо Пратър? Бихте ли могли… господин Гуджонсън… Беше докаран от летището. Бихте ли могли да ми кажете нещо за състоянието му? Моля ви.

— Роднина ли сте му? — запита госпожа Пратър със служебен тон.

Катлийн трябваше да се пребори с изкушението да излъже — прецени, че това едва ли ще й помогне пред опитната госпожа Пратър. Отправи поглед към покрития със сиви плочки под.

— Не. Ние сме…

— Разбрах — прекъсна я госпожа Пратър.

Катлийн вдигна глава и срещна сиво-сините й очи, които бяха омекнали леко. Поради някаква причина тази млада жена с изумрудени очи и златистокестенява коса, разкъсани дрехи и окървавени ръце трогна сърцето на госпожа Пратър.

— Ще видя какво мога да направя — тръгна към стаята на Ерик и подхвърли през рамо: — Ще донеса антисептик за ръцете ви.

Катлийн погледна ръцете си и едва сега видя, че бяха подути и пурпурни от множеството наранявания по тях, някои от които все още кървяха. Вместо нокти имаше само кървящи пънчета. Кога е станало това? Когато вдигна отново очи, госпожа Пратър беше изчезнала.

Катлийн остана в тревожно очакване до бюрото й. За да се разсее, започна да брои отварянето и затварянето на вратата на асансьора.

— Благодаря ви, добре съм — отговори автоматично тя на запитване на друга сестра дали може да й помогне с нещо.

Най-сетне госпожа Пратър мина през въртящата се врата и се приближи до Катлийн. Подаде й марля, напоена с нещо жълто в средата с много силна миризма.

— Избършете ръцете си с това. Ще смъди много, но трябва да промиете тези открити рани.

— А Ерик? — отчаяно прошепна Катлийн.

— Минал е през рентген и е внимателно изследван. Не са открили никакви вътрешни наранявания или счупени кости.

— Слава богу — прошепна Катлийн и затвори за миг очи, за да преодолее отмалата, която внезапно я обхвана.