Читаем Копринената паяжина полностью

Катлийн успя да хапне малко под строгия поглед на Ерик, но беше все още много разстроена от ужасния инцидент този ден. Никога не беше посрещала с такава радост звънеца за лягане, както тази вечер.

Докато се влачеше уморено по стъпалата към верандата на трапезарията с решението веднага да се прибере в бунгалото си, ръката му здраво я хвана.

— Хайде, идваш с мен — каза Ерик решително.

— Какво? — опита се неуспешно да освободи ръката си. — Искам да си легна — ужасно съм уморена.

— Да, знам. Но първо трябва малко да се отпуснеш.

— Ако се опиташ да заспиш в състоянието, в което си, ще сънуваш само кошмари.

Без съмнение беше прав, но тя не се предаде много лесно — още повече че вървяха по посока на неговото бунгало.

— Къде ме водиш?

— На малка разходка с колата.

Това не беше отговорът, който очакваше да чуе, но кога ли Ерик Гуджонсън беше правил нещо, което тя е очаквала?

— Разходка с кола? — повтори тя със слаб глас. — Къде?

Усмихна й се и зъбите му проблеснаха сред загорялото му лице.

— Почакай и ще видиш — подразни я той и обгърна с ръка раменете й, като я притегли.

Тя тръгна послушно — нямаше нужната воля и сила да спори и с радост го остави той да я води. Носеше върху крехките си рамене цялата отговорност за собствения си живот в продължение на толкова много години без каквато и да било подкрепа отстрани — обстоятелствата я бяха принуждавали сама да поема плюсовете и минусите от решенията си. Истинско облекчение беше да отстъпи тази отговорност на някого, макар и за малко.

Помогна й да влезе в колата, преди сам да се отпусне пред волана. Пресякоха широкия двор на лагера и минаха през портала.

— Отиваме към мястото за плуване — обади се тя, когато той взе завоя в тази посока.

— Да, но ще трябва да повървим малко, за да стигнем дотам, закъдето сме тръгнали. Искам да ти покажа нещо.

Нощта беше сравнително хладна и във въздуха се носеше усещане за дъжд. Ерик беше оставил прозорците и от двете страни отворени; Катлийн отпусна глава на облегалката, затвори очи и се потопи в успокоителните ласки на хладния въздух, който облъхваше лицето й.

Отвори очи, когато колата спря до мястото за плуване.

— Приятно е, но съм го виждала и преди — каза тя сухо.

Ерик се засмя.

— Явно се чувстваш по-добре. Възстановена е силата на острото ти езиче — отвори вратата откъм нейната страна и я измъкна навън. — Хайде, стегни се. Ще се наложи да повървиш малко.

Вместо да тръгне към реката, както очакваше, той пое към гората, като я влачеше след себе си.

— Ерик — обади се тя с тревога в гласа. — Сигурен ли си…

— Че знам къде отивам? — завърши той изречението й. Слабата лунна светлина не можеше да проникне през гъстите клони на дърветата, които се сплитаха над тях като огромен причудлив чадър. — Да, знам къде съм. Открих това място онази нощ, когато бях твърде… разгорещен… и имах голяма нужда от охлаждане. — Стисна ръката й и тя се изчерви.

Вървяха няколко минути, без да говорят. Изглежда, познаваше добре местността — помагаше й да избягва пълзящите растения, увиснали отгоре, и големите валчести камъни по пътя им.

— Къде?

— Слушай! — прекъсна я той. — Не чуваш ли реката?

Спряха и тя напрегна слух. Ясно чу шум от течаща вода.

Пресякоха последната бариера от дървета и лунната светлина разкри пред очите им крайната цел на Ерик. Край реката се простираше затворено пространство, покрито с бял, фин като захар пясък. То преминаваше естествено в покритото с дребни камъчета корито на реката. На около 30 метра нагоре по течението имаше големи скали, които образуваха точно тук малък бързей. Близо до песъчливия плаж водата се спускаше надолу с доста голяма скорост. Огромни дъбове и брястове протягаха клони над реката и оформяха естествен навес над нея. На това място тя беше тясна и създаваше чувство на интимност и закътаност. Беше наистина красиво.

— Как откри това място? — запита Катлийн с благоговение.

Беше истински изненадана — толкова години бе идвала тук, а не познаваше този малък рай. Но той беше доста встрани от познатите пътеки и в област, опасна за разходки с децата.

— Казах ти вече, че трябваше да се справя някак онази нощ с чувството на неудовлетвореност, меко казано — усмихна се. — Ела.

Изтичаха към брега на реката. Ерик беше донесъл одеяло от колата, което разстла на пясъка. Катлийн се спря, съблече се и остана по бикини. По-рано през деня беше вързала връзките им на врата в панделка между гърдите си, за да може да използва по-пълно слънчевите лъчи. Горната част на бикините й можеше да се носи с връзки или без тях, така че сега спокойно влезе в реката.

— О! Студена е! — възкликна тя, когато водата забълбука над глезените й.

— Не и когато свикнеш с нея — успокои я Ерик.

Той навлезе по-навътре, но водата не мина над коленете му. Клекна, като се опитваше да се пребори с бързото течение, а после седна на каменистото дъно с гръб към него.

— Все едно че се намираш във водовъртеж — отбеляза той.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века