Читаем Копринената паяжина полностью

Този ден изваждаше луксозни вечерни рокли от голяма кутия и ги поставяше на закачалка за гладене, когато изведнъж почувства замайване.

За миг й се стори, че губи съзнание, впи пръсти в масата наблизо и затвори очи, като наведе глава в усилието си да й осигури нужната кръв. Преодоля слабостта си, изправи се бавно и пое дълбоко въздух.

Момичето, което работеше на съскащата машина за парно гладене, беше забелязало моментното й прималяване.

— Катлийн? Добре ли си? Имаш вид, като че ли ще припаднеш.

— Н-не… Добре съм. Зави ми се малко свят и това е всичко… Изглежда, ще трябва по-добре да се храня.

Понякога така се увличаше от работата си, че закъсняваше с обяда си или изцяло го забравяше и към края на деня трепереше от изтощение. Проблемът при нея беше, че рядко закусваше добре, а напоследък изобщо нямаше апетит.

Тази сутрин, докато миеше зъбите си, изпита такова силно гадене, че едва не се задави. Освен сутрешното гадене, вечерно време имаше неприятни проблеми с храносмилането. Всеки следобед стомахът й се надуваше, притискаше дробовете й, създаваше й чувство на преяждане, без фактически да е сложила нещо в устата си.

Катлийн не беше свързала тези симптоми, докато тяхното упорство я принуди най-сетне да им обърне внимание. Когато едва не припадна на работата си за трети път за една седмица, реши, че трябва да предприеме нещо.

— Не мога да разбера какво ми става — промърмори тя на себе си сутринта, като гледаше смутено скалата на кантарчето си — то посочваше, че е отслабнала близо килограм. После очите й се замъглиха и десетте лакирани нокти на краката й се умножиха до двайсет. Тя бавно се вгледа в собственото си бледо отражение в огледалото над малкия умивалник.

— Не — прошепна тя едва чуто. — Не, не може да бъде.

Постави инстинктивно ръце над корема си и както обикновено, пръстите й почувстваха само плоските му опънати мускули. Но тя знаеше, че имаше нещо много различно от обикновено. Коремът й беше загубил еластичността си и изглеждаше някак подут. Мислеше, че повишената чувствителност на гърдите й просто й напомня за наближаването на много закъснялата й менструация.

Спомни си, че беше неразположена за последен път по време на празнуването на Четвърти юли в Маунтин Вю.

А Ерик пристигна седмица по-късно. Средата на юли. И оттогава… Беше решила, че закъснението се дължи на силното емоционално и нервно вълнение, през което беше преминала.

Погледна се в огледалото и вдигна трепереща ръка да задуши вика си. После се насили да се изсмее, но смехът й прозвуча странно глухо.

— Каква глупачка си, Катлийн Хейли. Защо си винаги истерично готова за погрешни умозаключения? Такива неща не се случват с жени на твоята възраст. Просто не могат да се случат. Причината е друга. Освен това знае се, че човек наддава на килограми, когато е… Не, причината е друга.

Но не беше.

Телефонира на случаен гинеколог — не искаше да пита за препоръки другите жени на работата си, не желаеше да предизвика нежелано любопитство. За късмет лекарят имаше възможност да я приеме на следващия ден следобед. Прие предложението му с благодарност — можеше да отиде до кабинета му по време на обедната почивка и след това да се върне в офиса си.

Следващите тридесет часа бяха най-дългите в живота й — с изключение на онова мъчително време, което беше прекарала в чакалнята на отделението за бърза помощ в Арканзас.

Почти нарочно и напук на отказващия храна стомах, вечеря обилно сама в някакъв китайски ресторант, който й беше похвален като най-добрия на Грант Авеню. Беше глупава постъпка. Човек никога не трябва да ходи сам на китайски ресторант — там обикновено се сервира огромно количество храна. Но след супата и две хлебчета с яйца като ордьовър, тя погълна всичко, което й поднесоха.

Прибра се вкъщи с чувството, че е доказала по този начин несъстоятелността на най-лошите си подозрения. Но възвърнатата й самоувереност беше много кратка — в мига, в който отвори външната врата, трябваше да тича към банята, където изпразни пълния си стомах в мъчителни спазми. Легна си изтощена и разтреперана от тревога. Вече със страх очакваше диагнозата на лекаря.

Най-сетне стана обед. Катлийн изкара колата си от гаража и отиде направо в кабинета на лекаря. Не беше яла от снощи и ръцете й трепереха върху волана.

Влезе в приятен офис в многоетажна сграда с лекарски кабинети. Представи се на сестрата зад стъклената преграда и седна да попълни необходимите формуляри. Когато приключи, ги подаде на сестрата.

— Благодаря ви, госпожице Хейли. Ще изискаме веднага медицинския ви картон от Атланта. Сега почакайте малко — лекарят ще ви приеме след няколко минути.

Вратата беше отворена от друга сестра, която я стресна, като извика името й. Без да иска, беше потънала в съзерцание на млада жена с енергично прохождащо дете в скута. Майката се опитваше да го занимава с книжки с картинки, но момченцето предпочиташе да тероризира златната декоративна рибка в аквариума.

Катлийн последва сестрата по коридора и влезе в стая с голяма червена цифра „2“ на вратата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века