Копринената паяжина

— Имате ли някакви проблеми, госпожице Хейли? Или искате само профилактичен преглед.

— Мисля, че… — Катлийн прехапа устна. — Не, профилактичен преглед.

Реши, че е по-добре да не повдига предварително въпроса за евентуална бременност. Това бе, разбира се, детинска игра — мъчеше се да отрича онова, в което не желаеше да повярва.

Сестрата отбеляза нещо в папката с нейното име.

— Съблечете се зад онази завеса, а аз ще се опитам да попълня картона ви преди идването на лекаря.

Катлийн влезе в малката кабинка, съблече се и облече квадратно парче щампована памучна материя. То едва покриваше задните й части. „Очарователно“, измърмори тя на себе си, преди да излезе иззад завесата.

— Първо трябва да ви претегля — инструктираше я сестрата.

Теглото й беше прилежно отбелязано в папката, сестрата измери и кръвното й налягане и взе кръвна проба от пръста й. Ръцете й бяха влажни от пот и сестрата, шегувайки се с нея за нервността й, я посъветва да се отпусне. Катлийн й се усмихна едва забележимо.

— Мензисът ви редовен ли е? — запита я сестрата с наведена над папката й глава.

— Да.

— Кога беше за последен път?

Катлийн пребледня.

— Ъъ… чакайте да си помисля… Не мога да си спомня точно. Може би преди две седмици.

Трябваше да даде и урина за изследване, за което използва свързаната с кабинета малка тоалетна. Подаде пластмасовата чашка на сестрата с надеждата, че съдържанието й няма да я обвини в нищо…

Останала сама за няколко минути, Катлийн се опита безуспешно да успокои дишането и пулса си. До влизането на лекаря вече трепереше от нервно напрежение.

— Госпожице Хейли, аз съм доктор Питърс. Моля, без шеги във връзка с името ми. Много от колегите ми често подхвърлят, че е трябвало да бъда уролог, а не гинеколог — той се разсмя на собствената си шега и Катлийн съумя да му отговори с усмивка. Кой можеше да изпитва страх от един любезен мъж на средна възраст с побеляла коса, очила, които непрекъснато се плъзгаха по носа му, и с добродушното изражение на Дядо Коледа? Беше му благодарна за опита да я накара да се отпусне.

Прегледът беше рутинен. Прослуша гръдния й кош, провери жлезите й на врата, погледна очите и гърлото й, после я помоли да легне на твърдото легло и прегледа основно гърдите й.

— Болят ли ви?

Гърлото й се сви около буцата, която се появи внезапно там. Ерик й беше задал същия въпрос. На следващата сутрин. Все още в ушите й звучеше сериозната извивка на гласа му, усети загрижеността, с която я докосна тогава…

— Малко.

Докторът извика сестрата да помогне на Катлийн да постави крака в гривните от неръждаема стомана. Потръпна леко от хладината на метала.

— Съжалявам — обади се лекарят, когато чу неволното й ахване. — Помолих жена си да оплете нещо за тези гривни, но тя е прекалено ангажирана с тениса… А сега се отпуснете, докато ви прегледам. Смъкнете се малко надолу. Точно така, достатъчно. Отпуснете се.

Отново Ерик… Беше шепнал тези, думи в ухото й дори когато й отнемаше девствеността. Отпусни се. Отпусни се. Докато изневерявам на жена си и те мамя — отпусни се…

И разширителят беше студен и когато се отвори в нея, Катлийн се сви и стисна тъканта над гърдите си, стегна челюсти. Не отпусна юмруци, докато пръстите на лекаря не се отдръпнаха от нея.

— Ще ви видя в офиса си, когато се облечете.

Облече се при бърборенията на сестрата, която почистваше леглото и го приготвяше за следващата пациентка. Когато Катлийн й каза къде работи и какво точно, момичето беше истински впечатлено.

— Каква чудесна, вълнуваща работа имате!

Да, помисли се Катлийн. Не съвсем подходяща обаче за бременна жена. Но тя, разбира се, не беше бременна, иначе лекарят щеше да й го каже веднага. Взе книжна салфетка и попи потта от дланите си.

— Влезте — реагира той веднага на боязливото й почукване. Стана вежливо при влизането й, посочи й стол срещу бюрото си и когато Катлийн се отпусна на него, скръсти ръце пред себе си и я погледна обезоръжаващо над очилата.

— Госпожице Хейли, извинявайте за директния ми въпрос, но не подозирахте ли, че сте бременна?

Думите му я удариха като залп от оръдие. Стори й се, че жизнените й сили бавно заизтичат от тялото й — като въздух от недобре вързан балон. След няколко мига имаше чувството, че в нея не е останало нищо. Но това не беше вярно. Бебето на Ерик беше в нея.

Очите й се напълниха със сълзи и тя наведе глава.

— Да — призна тя тихо.

— Кога беше последният ви мензис? — повтори той въпроса на сестрата.

— През първата седмица на юли — знаеше, че е безсмислено да поддържа лъжата си.

Той пресметна наум и каза:

— Това съответства на резултата от прегледа. По размера на матката ви прецених, че бременността ви е на десет седмици — покашля се деликатно — даваше й време да възприеме думите му. — Всичко изглежда напълно нормално. Кръвната ви захар е в нужните граници, но ви съветвам да започнете да се храните по-добре и да се опитате да наддадете малко. Ще родите…

— Не мога да родя това бебе — каза бързо тя, преди да изгуби напълно куража си. Преглътна тежко и изтри нетърпеливо сълзите от бузите си със стиснати юмруци. — Искам да направя аборт.