Читаем Копринената паяжина полностью

— Оставете ме! Обичам го. Искам бебето. Не съм под упойка. Не бълнувам. В пълно съзнание съм и си искам бебето — паниката в гласа й звучеше маниакално дори за собствените й уши, но тя трябваше да спаси бебето си, да ги убеди да й го оставят. Повтаряше отчаяно едно и също с цялата сила и убеждение, което можа да събере в себе си и да вложи в гласа си.

— Госпожице Хейли.

Позна този глас и обърна мятащата си глава към него.

— Доктор Питърс — произнесе името му с пресекнал глас. Как да ги накара да разберат? Не трябва да й отнемат бебето. Опита се да събере колената си, но нещо ги държеше широко разтворени. — Бебето. Не го наранявайте. Искам го. Моето бебе. Бебето на Ерик. Обичам го. Момче е. Знам, че е момче. Искам си бебето. Ерик… Ерик…

Тъмната забрава, за която беше копняла и срещу която сега се бореше, властно я обгърна, черна и абсолютна.

Единадесета глава

Катлийн не отмести поглед от Сет, докато той се опитваше да асимилира казаното от нея преди миг. Лицето му беше безизразно, изглеждаше напълно объркан.

— Не мога да повярвам, че чух правилно — каза той накрая.

Беше положила върху лицето си маска на лъжливо спокойствие. Не знаеше колко огромни изглеждаха зелените й очи. Нито и това, че строгостта на прическата й, която опъваше косата й назад и откриваше напълно бледото й лице, подчертаваше болезнено острите й скули. За всички — с изключение на нея самата — беше видимо вътрешното напрежение, което сковаваше тялото й.

— Да, така е. Чу ме правилно. Трябва да подам оставка. Ще остана, разбира се, още две седмици, докато намериш заместник.

— По дяволите заместникът! — Сет удари с длани върху полираната повърхност на бюрото си. Едва ли можеше да направи нещо повече от това, за да даде израз на гнева си. Никога не го беше чувала да повишава глас така. Сви се пред гневния му поглед. — Защо, Катлийн? Защо, по дяволите? Мислех, че ни харесваш, че харесваш работата си тук.

Без сили да издържи повече погледа му, Катлийн обърна глава към големите прозорци, които поднасяха в рамка част от градската панорама на Сан Франциско.

— Така е. Но доколкото разбирам, работата ми тук изисква да бъда закупчик и координатор на модните тенденции в твоя магазин, в близко бъдеще — магазини. Като такава, аз трябва да изглеждам и да играя ролята на лице, което следи модата и се движи в крак с нея.

Тъмните му вежди се вдигнаха в почуда нагоре.

— Е, и?

Отклони поглед от потъналия в мъгла пейзаж и събра сили да го погледне право в очите.

— Това не е особено лесно осъществимо за една бременна жена.

Отново очите й срещнаха същия безизразен, неподвижен поглед — като че ли казаното от нея беше толкова неразбираемо, че той не бе в състояние да го възприеме. Очите му се вторачиха със същия неразбиращ поглед в плоския й корем. После се върнаха на лицето й.

— Искаш да ми кажеш, че си бременна?

Тя опъна назад рамене.

— Да.

Беше средата на октомври. Изминали бяха около две седмици от деня, в който Катлийн дойде в съзнание в болничната стая и веднага разтреперано поиска да узнае носи ли още бебето на Ерик в себе си. Доктор Питърс беше до леглото й, за да я успокои, че всичко е наред.

— Искам да имам това бебе.

— Трябва ли да разбирам, че ще бъдете самотна майка?

Кимна.

— Ще се справите, сигурен съм — доктор Питърс потупа ръката й и Катлийн му беше благодарна за опита му да й вдъхне смелост.

Тези две седмици не бяха лесни. Все още й се гадеше сутрин и страдаше от лошо храносмилане следобед, но доктор Питърс й беше предписал таблетки за облекчаване на неразположението й.

Физическите неудобства не я измъчваха така силно, както разкъсващата я вътрешна борба. Трябваше да се пребори с изкушението да телефонира на Една и да й разкаже всичко. Надделя решението да не прави това: Харисънови само щяха да се безпокоят за нея още повече, отколкото се безпокояха сега. Този път трябваше сама да се пребори с проблемите си. Ще се справи. Всеки ден се раждат множество бебета — включително и от самотни жени.

Трябва незабавно да уведоми Сет. Беше дал ход на плановете си за разширение и прекарваше с часове на телефона: говореше с производители в Ню Йорк, определяше с тях срещи за Катлийн, за нейното отиване в Ню Йорк в края на месеца. Трябваше да му каже — нямаше как да избегне разговора с него, просто нямаше избор. Но именно този разговор я плашеше най-много. Съзнаваше, че го предава професионално — той не беше пропускал случай да демонстрира вярата си в способностите й. Не й се искаше да го разочарова като личност, към която беше изразил многократно искрено уважение. Най-голямата болка за нея щеше да бъде да види разочарование в очите му.

Сега той вече знаеше, но в погледа му не забеляза и следа от отвращението, което беше очаквала. Вместо това, очите му като че ли заблестяха от радостно вълнение. Заобиколи бюрото, приближи се до стола й и обгърна ръката й с топлата сигурност на своята.

— Предполагам, че поздравленията за случая няма да бъдат уместни — това не беше въпрос, не беше и шега, но Катлийн го посрещна с горчив смях.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века