Читаем Копринената паяжина полностью

Катлийн стоеше нерешително в неясно осветената „бърлога“ на Сет. След няколко минути колебание боязливо почука на вратата. Сет никога не я беше канил в тази стая и сърцето й силно заби, когато едва чу гласа му:

— Джордж?

Преглътна и отговори тихо:

— Не, Катлийн е.

Последва дълга пауза — Сет сигурно е бил смаян от неочакваното й появяване пред вратата му. После Катлийн долови мекото шумолене на чаршафи и отново гласа му:

— Влез.

Отстрани последната следа от колебание и отвори вратата — влизаше в спалнята на Сет за първи път. Знаеше, че изглежда съблазнително. Косата й беше разчесана до копринен блясък и се разпиляваше примамващо по голите й рамене. Прозрачната й нощница с цвят на морска пяна докосваше с ласка тялото й, докато стъпваше с босите си крака по килима към широкото легло.

Светеше само нощната лампа край леглото му. Лицето на Сет изглеждаше като неясно петно в меката й светлина — или може би сълзите в очите на Катлийн й пречеха да го вижда ясно.

— Катлийн — прошепна той. — Толкова си красива.

— Надявам се, че не те безпокоя, Сет — разбира се, че го безпокоеше. Неочаквано се почувства много глупаво, но беше твърдо решена да изхвърли Ерик Гуджонсън от сърцето си веднъж завинаги.

— Нещо не е в ред? Разтревожена ли изглежда?

— Не — отговори тихо. Беше стигнала до леглото му и сега стоеше до него и го гледаше отгоре надолу.

Сет седеше с книга на скута. Гръдният му кош беше гол. Беше го виждала по бански, когато заедно с Джордж правеше упражненията си в басейна, но пак се учуди колко добре са развити мускулите на ръцете и на гърдите му. По тях имаше тъмни косми, но не толкова много, колкото…

— Сет — каза тя и колебливо седна на леглото му, с бедро към извивката на кръста му. — Сет… — Не знаеше откъде да започне. Никога не беше прелъстявала никого, не беше се и опитвала. Ерик не се броеше. Той беше прелъстителят. — Ще ми липсваш, когато тръгна.

— И на мен ще ми липсваш — усмихна се и хубавите му зъби проблеснаха в неясната светлина. Имаше красива усмивка.

— Наистина ли? — Катлийн постави ръка на гърдите му. Дръпна леко редките косми, пръстите й неспокойно се плъзнаха по-добре оформените му мускули.

— Да — отговори той.

Наведе се над него и го целуна по устните. Гърдите й, покрити само от прозрачната нощница, която не скриваше тъмните зърна, докоснаха тялото му. Пожертва гордостта в името на целта си и задвижи устни върху неговите с покана да ги разтвори и да я целуне по начин, по който не се бяха целували никога по-рано.

Ръцете му се вдигнаха и той я отблъсна от себе си.

— Катлийн, Катлийн… Защо правиш това? — запита я той задъхано.

— Ти ме обичаш, Сет — каза тя с отчаяние в гласа. Повдигна и постави ръката си върху гърдите й. Тя се наведе над него и отново го целуна в устата. Този път Сет реагира по-бързо. Устата му жадно пое нейната и се наслади на вкуса й. Ръцете му се движеха по нея, галеха я, обясняваха й се в любов по свой собствен начин…

Катлийн посрещна с радост ласките му и ги окуражи, като легна напречно на гърдите му, за да бъде достъпна за изследване според желанията на ръцете му… Те погалиха гърба й, спуснаха се надолу по ребрата, достигнаха стомаха й. Мекотата на корема й позна нежността на докосването му.

О, господи! — простена той и силно я притисна към себе си — но само след миг също така внезапно я отпусна. Катлийн разтревожено седна и го погледна. Главата му беше притисната във възглавницата, очите му — стиснати с все сила, зъбите му — оголени в ужасна гримаса на болка, много по-агонизираща от онази, която беше познал в нощта на катастрофата…

— Сет? — паниката в гласа й го накара да отвори очи.

— Катлийн — с мъка пое въздух. — Съжалявам, но не искай това от мен. Моля те.

— Прости ми… — Катлийн се разплака.

— Не, скъпа, чуй ме — аз съжалявам — притегли я отново на гърдите си, но този път не със страст, а с желание да я утеши. — Катлийн, преди катастрофата бях голям любовник, признавам си. Поне няколко дами бяха на това мнение — вярваш ми, нали? — В гласа му звънна весела нотка, но след миг само той продължи с тъга: — Знам какво мога да направя за теб. Мога да облекча временно нуждата ти, но никога няма да мога да ти дам това, което действително искаш. Разбираш ме, нали? Моля те, не искай от мен да принизявам начина, по който трябва да се любят един мъж и една жена.

— Сет — плачеше тя с лице, заровено в гърдите му. Сълзите й бяха израз на най-дълбоко отчаяние и безсилие. Не беше права да се опитва да използва Сет по този начин. Беше непочтено и жестоко. Той не беше вълшебник. Не беше магьосник и дори и да имаше изключителни умения в прогонване на зли духове, нямаше да може да я освободи от Ерик. Разбра това в момента, в който Сет я докосна. Тялото й все още принадлежеше на Ерик. То не реагира на нежното докосване на Сет и я потопи в дълбока скръб. Сега отвътре я гризеше чувство на вина — той не заслужаваше това, дължеше му толкова много!…

— Сет, толкова се срамувам. Повярвай ми, не съм искала да ти причиня болка.

— Знам, любов моя. Моя най-скъпа любов.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века