Корабът на изкуплението

Отвратен от лекотата, с която го манипулираха Скейд и другите, Клавейн обърна гръб към гледката и се отправи предпазливо към входното място.

Скоро вече беше в демаршисткия кораб и минаваше покрай тръби, които обикновено не би трябвало да съдържат въздух. Клавейн поиска информация за неговия план и му се стори, че усети леко погъделичкване, когато тя се появи в главата му. За миг го обзе нереално усещане за нещо познато, като за някога вече преживян епизод. Стигна до някакъв люк, който му се стори доста тесен заради неудобния брониран скафандър. Затвори го херметично зад себе си, въздухът нахлу с бучене и вътрешната врата му позволи да мине към частта на кораба, където се поддържаше нормално атмосферно налягане. Най-силното му впечатление бе за тъмнина, но тогава каската му премина към свръхчувствителен режим и пусна в нормалното му зрително поле инфрачервени лъчи и сонар. [Клавейн.]

Един от членовете на разузнавателния отряд го чакаше. Клавейн застана така, че лицето му да бъде на една линия с лицето на жената, и се закрепи за вътрешната стена.

„Какво открихте?”

[Почти нищо. Всички са мъртви.]

„До последния?”

Мислите на жената достигаха до главата му като куршуми — стегнати и точни. [Неотдавна. Няма и следа от наранявания. Изглежда умишлено.]

„И няма следа от нито един оцелял? Мислехме, че може да е останал поне един.”

[Няма оцелели, Клавейн.] Тя му даде възможност да се включи към спомените ѝ. Той го прие и събра сили за това, което го очакваше.

Беше толкова лошо, колкото си бе представял. Приличаше на сцена на масово самоубийство. Не се виждаха следи от борба или насилие; дори от колебание. Всички членове на екипажа бяха умрели по съответните си работни места, сякаш на някой бе възложена задачата да ги обиколи един след друг, раздавайки хапчета за извършване на самоубийството. Дори още по-ужасяваща бе вероятността екипажът да се бе събрал някъде, където му бяха раздали средства за евтаназия и след това да се бе върнал по определените си ниши. Може би всички бяха продължили да изпълняват дълга си, докато капитанът на кораба бе наредил да се пристъпи към акта на масовото самоубийство.

При нулева гравитация главите не увисват безжизнено. Даже устите не се отварят. Мъртвите тела запазват в по-голяма или по-малка степен позата си като живи, независимо дали са завързани по някакъв начин или се носят безпрепятствено от стена до стена. Това бе един от първите и най-смразяващи уроци на космическата война: в Космоса понякога бе трудно да различиш мъртвите от живите.

Целият екипаж бе измършавял, сякаш от месеци живееше само с дажби от неприкосновените запаси. По кожата на някои се виждаха доказателства за стари, недобре зараснали наранявания. Възможно бе някои дори да бяха умрели преди това и да бяха изхвърлени от кораба, за да се икономисва гориво. Под кепетата си малцина имаха нещо повече от едва наболи сивкави косми. Бяха облечени еднакво, а отличителните им знаци бяха свързани по-скоро със специализацията им, отколкото с ранга. На мрачната аварийна светлина кожата им изглеждаше сиво-зелена.

Сега Клавейн видя през собствените си очи как един труп се появи в полезрението му. Мъжът сякаш плуваше из въздуха, устата му бе отворена едва-едва, очите му бяха фиксирани към някакво неопределено място на няколко метра пред него. Той се удари с тъп звук в една от стените и Клавейн усети леката реверберация на мястото, за което бе завързан.

Проектира молбата си към главата на жената.

„Би ли се уверила, че това е труп?”

Тя изпълни молбата му. Тогава Клавейн нареди всички от разузнавателния отряд да се вържат и да стоят неподвижно. Не се виждаха други трупове, следователно не би трябвало да има други обекти, предизвикващи раздвижването на самия кораб. Клавейн изчака миг, докато получи последната информация от „Куче грозде”, който държеше лазерите си все така насочени към врага.

В първия момент се усъмни в това, което му показаха.

Изглеждаше нелогично, но нещо във вражеския кораб продължаваше да мърда.

— Госпожичке?

Антоанет познаваше много добре този тон на гласа му и той не вещаеше нищо добро. Притисната в ускорителната си кушетка, тя измърмори нещо, което никой и нищо друго на света освен Бийст не би било в състояние да разбере.

— Става нещо, нали?

— За съжаление да, госпожичке. Не съм сигурен, но както изглежда има някакъв проблем с главния ядрен двигател.

Бийст ѝ показа схема на съответната система върху прозореца на моста; от другата му страна се носеха облачните слоеве, които „Буревестник” пореше при завръщането си към открития Космос. Елементи от осъществяващия ядреното топене мотор бяха защриховани със застрашително пулсиращо червено.

— По дяволите! Токамакът, нали?

— Така ми се струва, госпожичке.

— Шибана работа. Знаех си, че трябва го сменим при последния основен преглед.

— Езика ти, госпожичке. И с цялото си уважение напомням, че каквото е сторено, вече не може да се промени.

Антоанет прегледа информацията и от другите диагностични апаратури, но положението не стана по-добро.

— Това стана заради Зейвиър — обяви най-накрая тя.