Корабът на изкуплението

Антоанет помнеше етикета на бирената бутилка. Тя не беше тук сега, но нямаше нито един детайл от нея, който да не бе в състояние да си припомни незабавно. Блясъкът на сребърните и златните мастила бе избледнял от деня, когато бе обелила с любов етикета от бутилката, но пред вътрешното ѝ зрение те все така блестяха с онова приказно рядко сияние. Това бе евтина стока масово производство, но в нейните ръце и съзнание етикетът бе придобил значимостта на религиозна икона. Беше много по-млада, когато бе махнала етикета, само на дванайсет-тринайсет години. След един доходен полет баща ѝ я бе завел в едно от заведенията, посещавано от хората от занаята. Макар опитът и да бе ограничен, нощта ѝ се бе сторила хубава, изпълнена с много смях и истории. Тогава, някъде към края ѝ, разговорът премина към различните начини, по които се разпореждаха с останките на космическите пътешественици, свързани както със съответната традиция, така и с личните предпочитания. Баща ѝ бе мълчал през по-голямата част от дискусията, усмихвайки се безмълвно, докато разговорът направи завой от сериозното към смешното и обратно към първото. И тогава, за голяма изненада на Антоанет, той бе заявил своето предпочитание — да бъде погребан в атмосферата на газов гигант. В който и да е друг момент тя може би щеше да предположи, че баща ѝ просто се подиграва с предложенията на своите приятели, но нещо в тона му и подсказа, че е абсолютно искрен и, макар никога досега да не бе споменавал нищо по въпроса, явно бе размишлявал върху него. И така, Антоанет си бе дала малък обет. Беше обелила етикета на бутилката за спомен и се бе заклела, ако някой ден баща ѝ умре и тя е в състояние да направи нещо, да не забрави желанието му.

И през всичките последвали години не беше трудно да си представя, че ще удържи обещанието си, дотолкова, че рядко се сещаше за него. Но сега, след като той умря, тя трябваше да застане лице в лице със своя обет, макар вече да ѝ се струваше донякъде детински и чудат. Това, което имаше значение, беше абсолютната убеденост, която ѝ се стори, че чу в гласа му през онази нощ. Макар тогава да бе само на дванайсет или тринайсет години и да не бе изключено все пак да си го бе въобразила или да бе заблудена от привидно сериозната му физиономия, тя беше дала тържествено обещание пред себе си и, колкото и затрудняващо или неудобно да бе то, трябваше да го изпълни, дори да означаваше да изложи на опасност живота си.

Развърза последните въжета и забута ковчега напред, докато една трета от дължината му се озова зад ръба. Един тласък и баща ѝ щеше да получи желаното от него погребение.

Това беше лудост. През всички следващи години на пиянски разговори в космическите барове той не бе споменал никога повече за идеята да бъде погребан в атмосферата на някоя подобна на Юпитер планета. Но нима това означаваше непременно, че изразеното през онази нощ желание не бе истинското желание на сърцето му? Все пак той не знаеше кога щеше да умре. Не бе имал време да сложи в ред нещата си преди злополуката; не бе имал причина да ѝ обясни търпеливо какво би искал да се направи с тленните му останки.

Лудост, да… но прочувствена лудост.

Антоанет блъсна ковчега в бездната.

За момент той като че ли увисна във въздуха зад кораба, сякаш не искаше да започне дългото падане към забравата. А после бавно се понесе надолу. Тя го наблюдаваше как се преобръща, изоставайки зад кораба, забавян от вятъра. Намаляваше бързо: вече беше с големината на палеца ѝ, сега пък — миниатюрно, премятащо се тиренце на границата на зрителния ѝ праг; най-сетне се превърна в точица, която само от време на време отразяваше слабата звездна светлина, достигаща дотук, като проблясваше и се губеше сред пастелните облачни слоеве.

Видя го още веднъж и след това го загуби окончателно.

Антоанет се облегна назад. Не беше очаквала това, но сега, след като го бе направила, след като бе погребала баща си, изтощението се стовари със смазваща сила върху нея. Внезапно усети цялата оловна тежест на въздушния натиск. Не усещаше тъга, в очите ѝ не напираха сълзи; вече бе плакала достатъчно. След време щеше да има още сълзи, убедена беше. Но сега изпитваше единствено изключително силно изтощение.

Антоанет затвори очи. Минаха няколко минути.

След това каза на Бийст да затвори вратата към товарното и се устреми на дългото пътешествие към командната кабина.

ТРЕТА ГЛАВА

От превъзходното си наблюдателско място в една от херметическите камери, Невил Клавейн наблюдаваше как в корпуса на „Куче грозде” постепенно се образува отвор. Бронираните роботи, които се суетяха напред-назад, приличаха на въшки-албиноси със своите черупки, множество сегменти и различни специализирани крайници, сензори и оръжия. Те прекосиха бързо откритото пространство до вражеския кораб и се закрепиха за корпуса му благодарение на прилепващите повърхности по краката си. После забързаха по увредената му повърхност, търсейки люкове и известните слаби места на този тип кораби, откъдето да влязат.