Корабът на изкуплението

Скейд беснееше, мислейки си колко по-прости щяха да бъдат нещата, ако не ѝ се налагаше да има вземане-даване със стари конджоинъри. „Този кораб е ценен, да. Той е прототип, а прототипите са винаги много ценни. Но това ви е известно. И, разбира се, нямаме желание да го изгубим заради някаква незначителна схватка.”

[Но съвсем ясно е, че това далеч не е всичко.]

„Може би, Клавейн, но сега не е моментът да го обсъждаме. Погрижи се да осигуриш по една ракета за демаршисткия и за товарния кораб.”

[Не. Ще изчакаме и двата кораба да се покажат от другата страна, стига някой от тях да е оцелял, разбира се. Тогава ще действаме.]

„Не мога да позволя това.” Да бъде така тогава. Беше се надявала да не се стига до това, но Клавейн я принуждаваше да го направи. Скейд се концентрира, издаде поредица от невронни команди. Усети далечната реакция на оръжейните системи, които отдаваха признание на нейния авторитет и се подчиняваха на волята и. Контролът ѝ беше неточен, липсваха му финесът и непосредствеността, с които се обръщаше към своите машини, но щеше да бъде достатъчен; от нея се искаше само да изстреля няколко ракети.

[Скейд…?]

Беше Клавейн; сигурно бе усетил, че погазваше неговия контрол над оръжието. Почувства изненадата му от факта, че изобщо бе в състояние да го направи. Скейд даде нареждания за целта им, самонасочващите се ракети вече потреперваха по стойките за изстрелване.

Тогава в главата ѝ проговори тихо друг глас. [Не, Скейд.] Това бе Нощният съвет.

„Какво?”

[Остави контрола над оръжията. Направи както желае Клавейн. В дългосрочна перспектива това ще ни свърши по-хубава работа.]

„Не, аз…”

Тонът на Нощния съвет стана по-рязък. [Освободи оръжието, Скейд.]

Вбесена и засегната от мъмренето, Скейд се подчини.

Антоанет се приближи до ковчега на баща си. Беше закрепен за решетката в товарното отделение, на същото място, където бе и когато го показа на полицейския пълномощник.

Постави скритата си в ръкавицата длан върху горната му повърхност. През стъклото на прозорчето виждаше профила му. Семейната прилика бе очевидна, макар възрастта и гравитацията да бяха превърнали чертите му в преувеличена мъжка карикатура на нея самата. Очите му бяха затворени, а изражението, доколкото можеше да го види, излъчваше нещо като отегчено спокойствие. Типично за него щеше да бъде да подремне насред цялото вълнение. Антоанет си спомни как хъркането му бе изпълвало кабината за управление на полета. Веднъж дори го бе хванала да се взира към нея с почти затворени клепачи, като само се преструваше, че спи. Наблюдаваше я как се справя с кризата в момента, защото бе наясно, че един ден щеше да ѝ се наложи да го прави наистина съвсем сама.

Антоанет провери здравината на въжетата, които привързваха ковчега към товарната решетка. Всичко бе наред; нищо не се бе разхлабило при последните маневри.

— Бийст… — обади се тя.

— Госпожичке?

— Долу в трюма съм.

— Доста добре си давам сметка за този факт, госпожичке.

— Искам да намалиш скоростта ни под тази на звука. Кажи ми, като го направим.

Беше се подготвила за протести, но не последва нищо такова. Усети поклащането на кораба, напрегна вътрешното си ухо, опитвайки се да долови разликата между намаляване на скоростта и слизане. Сега вече „Буревестник” всъщност не летеше. Формата му генерираше много малко аеродинамично издигане, затова трябваше да си създаде някаква опора, като насочи натиска си надолу. Досега вакуумът в товарно отделение бе осигурявал известна подемна сила, но тя никога не бе възнамерявала да слезе много надолу с обезвъздушен трюм.

Антоанет ясно си даваше сметка, че вече трябваше да е мъртва. Капитанът на демаршисткия кораб можеше да я е превърнал в прах, пръсната из безкрайното небе. А преследващият я кораб на паяците трябваше да я е атакувал, преди да бе имала време да се гмурне в атмосферата. Дори въпросното гмуркане трябваше вече да я е убило. То нямаше нищо общо с постепенното, контролирано вмъкване, което бе планирала, а приличаше повече на трескав опит да се добере светкавично под облаците, яздейки въздушното течение, създадено преди нея от демаршисткия кораб. Направи преценка на уврежданията веднага щом нивото на летене го позволи, и резултатите не бяха добри. Ако успееше да се върне в Ръждивия пояс, а това бе „ако” с главно А — все пак паяците бяха все още някъде там — тогава Зейвиър щеше да бъде много, много зает през следващите няколко месеца.

Е, това поне щеше да го опази от въвличане в нови неприятности.

— Вече се движим със субзвукова скорост, госпожичке — докладва Бийст.

— Добре. — Антоанет се увери за трети път, че е завързана за решетката така сигурно, както и ковчегът, а после провери отново настройките на скафандъра си. — Би ли отворил врата номер едно на товарното?

— Само един момент, госпожичке.

В края на решетката проблесна сребриста светлина. Тя премигна насреща ѝ, вдигна ръка и дръпна пред лицето си бутилковозелената стъклена маска на своя скафандър.