Корабът на изкуплението

Първоначално тесният лъч светлина се разширяваше, а после силата на нахлуващия въздух я удари и я блъсна във вертикалната подпора на решетката. Въздухът изпълни помещението само за няколко секунди, като бучеше и свистеше около нея. Сензорът на скафандъра го анализира веднага и строго я посъветва да не си отваря шлема. Налягането бе надвишило една атмосфера, но въздухът беше убийствено студен и извънредно токсичен.

Антоанет си помисли, че изпълнената със задушливи отрови атмосфера, при това с шокиращи температури, бе цената, която човек трябваше да заплати за невероятните цветове, които въздухът придобиваше в Космоса.

— Придвижи се още двайсет клика по-дълбоко — рече тя.

— Сигурна ли си, госпожичке?

— Дяволите да те вземат, да.

Подът се залюля. Тя наблюдаваше, докато барометърът на скафандъра и отразяваше увеличаването на атмосферното налягане. Две атмосфери, три. Четири атмосфери и продължаваше да нараства. Антоанет се надяваше останалата част на „Буревестник”, която сега бе под отрицателно налягане, да не се разлепи около нея като намокрена хартиена торба.

„Каквото и да се случи — помисли си тя, — най-вероятно вече съм надвишила пълномощията на кораба…”

Когато увереността ѝ нарасна или по-скоро, когато пулсът и падна до нещо като нормалното ниво, Антоанет започна да се придвижва сантиметър по сантиметър към отворената врата, дърпайки ковчега след себе си. Това бе трудоемък процес, защото се налагаше да развързва и завързва отново въжетата му на всеки два-три метра. Но последното, от което се нуждаеше, бе нетърпение.

Сега, след като очите и вече се бяха адаптирали, установи, че светлината е потъмнена от сребристосивкави нюанси. Постепенно яркостта ѝ намаляваше и тя се покриваше с железен или бронзов плащ. Епсилон Еридани не беше ярка звезда, а на всичко отгоре сега голяма част от светлината ѝ се филтрираше от атмосферните пластове над тях. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тъмна щеше да става тя, докато се получеше ефект сякаш се намират на дъното на океан.

Но точно това бе искал нейният баща.

— Добре, Бийст, поддържай кораба стабилен. Аз се заемам с извършването на делото.

— Бъди внимателна, госпожичке.

По целия „Буревестник” имаше товарни входове, но отвореният сега се намираше на корема му и гледаше в обратна на посоката на движение. Антоанет се доближи до самия ръб, върховете на ботушите ѝ висяха на два-три сантиметра извън него. Изглеждаше несигурно, но тя бе все още здраво стъпила. Гледката ѝ се препречваше от тъмния търбух на корпуса, който се извиваше постепенно нагоре към опашката; нищо обаче не ограничаваше гледката ѝ надолу и встрани.

— Имаше право, татко — промълви тя, надяваше се — достатъчно тихо, за да не долови думите ѝ Бийст. — Това е наистина изумително място. Мисля, че в крайна сметка си направил добър избор.

— Госпожичке?

— Нищо, Бийст.

Започна да развързва въжетата на ковчега. Корабът се наклони и се олюля един-два пъти, при което стомахът ѝ се сви, а ковчегът се удари в товарната решетка, но като цяло Бийст се справяше превъзходно със задачата да поддържа стабилна височина. Скоростта сега бе доста под звуковата спрямо въздушния поток в момента, така че Бийст всъщност планираше, но това вършеше добра работа. Както се бе надявала, силата на вятъра бе намаляла значително, като се изключи странната внезапна вихрушка.

Ковчегът вече бе напълно развързан, почти готов да бъде бутнат през ръба. Баща ѝ приличаше на задрямал. Хората, извършили балсамирането, се бяха справили чудесно, нестабилният замразяващ механизъм бе свършил останалото. Невъзможно бе да повярва, че баща ѝ бе мъртъв от месец.

— Е, татко — рече Антоанет, — това е, струва ми се. Успяхме. Няма нужда от повече думи, ако питаш мен.

Корабът бе така любезен да не отговори.

— Все още не съм убедена, че постъпвам правилно — продължи Антоанет. — Искам да кажа, знам, че веднъж ти сподели това твое желание, но…

„Престани — помисли си тя. — Престани с тази тема”.

— Госпожичке?

— Да?

— Горещо препоръчвам да не се бавим тук.