Ковачница на мрак

— Скоро ще видя жена си. Нищо не е като чакането, когато чакането е към края си. Хайде, върви си по пътя, лейтенант. Трябва да разтопя няколко вериги за продавача на пирони, а този огън още не се е разгорещил достатъчно.

— Хубаво е, че ви виждам отново, командире.

Вата Урусандер я изгледа за миг, преди да ѝ махне да седне. Бяха в стаята, която Хун Раал наричаше Хранилището. Всички стени бяха покрити с рафтове чак до тавана. Свитъци, подвързани книги, ръкописи и глинени таблички огъваха всеки рафт. Голяма работна маса заемаше повечето от стаята. До нея бяха избутани два стола, а по-ниските, тапицирани столове, на които двамата седяха сега, стояха като стражи от двете страни на ниската врата.

Разположението беше неудобно с това, че Серап не можеше да вижда лицето на Урусандер, освен ако не се извиеше на стола си. Както можеше да се очаква, командирът изглеждаше безразличен към тази подробност. Някаква разсеяност се излъчваше от него — Серап я забелязваше при всяко посещение през последните две години. Приличаше на човек, който бавно губи разсъдъка си. Заболя я от тази мисъл.

— Как са Севег и Рисп? — попита Урусандер.

Въпросът я сепна и тя сви рамене.

— Добре са, сър. Заети.

— Заети с какво?

— Сър, нося новина от Карканас.

Той извърна очи, сякаш за да огледа архивите по рафтовете на отсрещната стена.

— Хун Раал те е пратил.

— Да.

— И несъмнено Рисп и Севег сега препускат да отнесат вестта на гарнизоните.

— Сър, легионът отново е необходим. Вие сте необходим.

— Никакво нашествие няма да има от Морето на Витр. Самата идея е нелепа. — Погледна я в очите и погледът му беше рязък и твърд. — Хун Раал иска да хвърли кралството в паника. Сее страх с единствената цел да възкреси легиона — не за да посрещне тази въображаема заплаха, а за да подчини благородниците, Драконъс и в крайна сметка Майка Тъма. Все още носи раната от разпускането ни.

— Няма да лъжа, сър, носи я тази рана. Всички я носим.

— Старите войници не могат да се вместят в един мирен свят — каза Урусандер. — Чувстват се като призраци и жадуват за устрема на живота, но единственият живот, който познават, е този на насилието. Войната за тях е опиат, без който не могат. А за мнозина други да видят стар войник означава да им се напомня за жертви, които те никога не са правили, и да се чувстват задължени, против което негодуват, тъй че предпочитат да не виждат стария войник. Предпочитат да забравят. На още по-други, Серап, един стар войник им напомня за собствените им загуби и скръбта отново ги жили. Правилно е, че се отдръпваме, но и нещо повече, правилно е, че избираме мълчанието и самотата. Поглъщали сме ужас и сега сме като призраци, защото стоим на страната на смъртта и не можем да я оставим.

Серап се взря мълчаливо в командира си. Думите му, изречени тежки като присъди, смразяваха душата ѝ — нежелан дар, изпълнен с нежелани истини.

— Сър, от Морето на Витр е излязла азатанаи. Жена. Намерена е от Страж и придружена през Блещукаща съдба. Този Страж я е нарекъл Т’рисс. След това монаси от манастира Йедан се натъкват на тях и поемат закрилата на азатанаи. Отвеждат я в своята Крепост, което се оказва голяма грешка, защото тя възкресява отдавна мъртвия речен бог, почитан от Ян и Йедан. След това тръгва със свита уплашени монаси към Карканас. При влизането си в града вдига реката в потоп чак до самата врата на Залата на Нощта на Майка Тъма.

— Момент — прекъсна я Урусандер. — Описваш нападение над Майка Тъма.

— Да, сър. Има и жертви.

— Кой?

— Върховната жрица Синтара…

— Мъртва ли е?

— Не. В Залата на Нощта Т’рисс напада Върховната жрица и я… опозорява в очите на Майка Тъма. Върховната жрица е принудена да избяга и сега търси убежище при легиона…

— Почакай! — Урусандер се надигна. — Това, което казваш, е нелепо. Майка Тъма не е жестока. Не би прогонила собствената си Върховна жрица! Това, което описваш, е лудост!

— Може би се изразих погрешно — каза Серап. — Не можем да знаем със сигурност какво се е случило в Залата на Нощта в мига на сблъсък между азатанаи и Майка Тъма. Дори лорд Аномандър не знае. Но Синтара потърси Хун Раал… Сър, Върховната жрица е променена… очевидно променена. Възможно е това, което тя вече притежава — и за което твърдят слугите на Майка Тъма, — да е проклятие. Но може би е тъкмо обратното. Може би всъщност е дар. Сър, тя идва тук, при вас…

— И вие си въобразявате че ще ѝ дам убежище — от Майка Тъма? Да не сте си изгубили ума?

— Сър, тя идва при вас не като командира на легиона, а като при учен, човек, дълбал в историите. Идва да помоли за знанието ви. Какво е това, което таи сега в себе си? Проклятие ли е, както твърдят съперниците ѝ, или дар?

— Къде е сега жената азатанаи?

— Прогонена е от Майка Тъма.

— Драконъс върнал ли се е?

Серап примига.

— Не, още не се е върнал, дори в Крепостта на Драконите, където чака армията, която е вдигнал.