Ковачница на мрак

— Майка Тъма не е сляпа за целесъобразността, сър. И ако ми позволите дързостта, вие също. Ние служим на Майка Тъма. Направихме го веднъж и ще го направим отново.

Той пусна облегалката на пода и я изгледа.

— Казваш, че не сме неподготвени.

— Да, сър.

— Трябва да говоря с Майка Тъма, преди да направя каквото и да било друго.

— Сър, простете, но може би няма време. С тази уговорка съм на ваше разположение.

— Ще те пратя да намериш сина ми.

— Смятам, че е по-добре да го оставим на мира. За известно време.

— Какво имаш предвид?

— Това, за което споменах преди малко, сър. Ще го чуете ли сега?

Той закрачи към вратата.

— Ела с мен, Серап. Тук е задушно, а имам нужда от дневна светлина.

— Разбира се, сър.

— Хайде, кажи ми за моя син.

Докато гребеше въглища, Гурен чу тропот на много коне. А когато чу, че спряха пред къщата му, пусна лопатата, изтупа почернелите си ръце и мина отпред.

Войниците бяха десетина, имаше и двама легионни лечители. Вещица Хейл беше излязла от къщата и стоеше на предната врата. Единият от лечителите тъкмо отиваше към Хейл.

— Ковачо — каза му офицерът, който командваше войниците, — прости ни за това натрапване…

— Може. Или пък не.

— Лорд Урусандер ни прати, сър…

— Не ме наричай „сър“.

— Моите извинения, не намеквах за ранг, само от уважение. — Гурен присви очи и офицерът продължи: — Дъщеря ви е пострадала.

— Вещица Хейл се грижи за нея.

— Лорд Урусандер цени високо вещица Хейл — отвърна офицерът. — Но нашите легионни лечители са обучени да заздравяват кости и да прочистват инфекции. Хирург Ейрас, който говори с вещицата, е чиракувал при Илгаст Ренд. Открили са чародейства…

— Щом казваш — прекъсна го Гурен, а след това мина покрай него и каза на Хейл: — Можеш да им кажеш на всички да се махат, вещице.

Тя поклати глава.

— Голям глупак си ти, Гурен. Не слушаш. Тоя тук говори за Денъл. Ако Илгаст Ренд го беше направил на жена ти преди сетния ѝ дъх, щеше все още да е жива. Тоя резач тука твърди, че може да заздрави счупените кости и дори да спаси окото ѝ. Може да ѝ върне бъдещето, Гурен, тъй че престани да се въсиш и ги пусни вътре.

Гурен се отдръпна и кимна вдървено на Ейран. Мъжът бързо се шмугна покрай него, последван от втория легионен лечител.

— И ме послушай — каза вещица Хейл. — Прогнилите ти дробове… сигурно Ейран ще може да…

— Не. Аз отивам при жена си.

— Просто така ще вдигнеш ръце и ще оставиш Ренар съвсем сама?

— Тя знае. И вече има закрила. Легионна закрила. Аз отивам при жена си.

— На градчето му трябва ковач…

— Отивам при жена си.

Вещица Хейл изсъска нещо, което Гурен не можа да схване, и се прибра в къщата.

Гурен се усети, че трие нервно ръце, но успя само да размаже потта и въглищната прах. Затърси с ума си местата на болестта в тялото си. Бяха като празнини в гърдите му, неща, които не чувстваха нищо, макар да поболяваха всичко около тях. Виждаше ги като бучки въглен и кръвта, която изхрачваше, беше черна от тези бучки. Тези изтръпнали дарове го отнасяха при Шелас. Обичаше ги с цялата си душа.

Ренар щеше да скърби. Това бе лошото. Скърбящо и самотно, малкото им момиче. Погледна войниците, зачуден защо са дошли толкова много — само за да доведат двама лечители? Видя ги как стоят в редица, нащрек — но без да гледат нито него, нито къщата. Лицата им бяха извърнати навън и в нещо в тях го накара да потръпне.

Щяха да се погрижат за момичето и може би Шелас щеше да е щастлива от това — от това, че са легионът, и всичко. Можеше да се отпусне и да го погледне с обич, или навярно щеше да пристъпи, след като го е гледала как пълзи към нея толкова дълго, достатъчно дълго, за да потвърди, че любовта му към нея изобщо не е умряла — щеше да пристъпи напред и да го вдигне, и да бръкне в гръдта му, и да изтръгне онези черни бучки на скръб. Щеше да види как ги захвърля настрани, за да може да диша отново, без да кашля, без да усеща ужасното стягане.

„Изцели ме, моя любов, както само ти можеш.“

Други двама ездачи идваха от цитаделата. Гурен присви очи. Самият лорд, а до него — онази жена, от заранта. Минаха през портата Десятъка, спряха там, за да даде лордът някакви заповеди, а после продължиха и дойдоха при войниците. И при него.

Сиво-сините очи на Урусандер погледнаха Гурен и той видя в тях голата болка, която винаги беше виждал в тези очи и заради която никога не можеше да издържи погледа им задълго. И си спомни колко му беше призлявало от тази слабост. Урусандер не можеше да е обичал Шелас така, както я беше обичал той. Нямаше право да плаче за смъртта ѝ. Нямаше право да му отнема собствената му болка.

Лордът слезе от коня и тръгна към него.

— Гурен…

Но Гурен посочи Серап и каза:

— Тя даде легионерска клетва.

— Знам — отвърна Урусандер.

— Благославям сина ви — каза Гурен и усети как лицето му се стегна упорито, и изведнъж можеше отново да погледне Урусандер в очите и да не изпита нищо. — Благославям го, сър, и каквото и да кажете, няма да промени това.

И да бе имало мъка в очите на командира доскоро, сега Гурен не видя нищо такова в тях. Но все пак не почувства нищо и се изненада, че този път Урусандер извърна поглед.