Ковачница на мрак

Имало беше три колиби на тази тясна пътека. Сега те бяха купчини пепел, кално сиво, размътено бяло и зацапано черно. Една от колибите трябваше да е била на дъщеря, достатъчно голяма, за да си направи свой дом, но и да беше я деляла с мъж, тялото му не се виждаше никъде, докато тя лежеше наполовина просната извън онова, което вероятно е било врата. Огънят бе погълнал долната част на тялото ѝ и бе подул останалото, изпекъл го беше, докато кожата не се бе нацепила, и тук боговете стояха затихнали, стъписани сякаш, в ивици зловещо червено и петна обелено черно. Дългата ѝ коса се беше изметнала напред, над главата ѝ. Части от нея бяха изгорели и накъдрени на крехки бели гнезда. Останалото бе неподвижно и бездънно черно, с оттенъци отразено синьо като дъги по масло. Лежеше, по милостта на съдбата, с лице надолу. Едно разкъсване по гърба ѝ беше различно — по-голямо, и докато другите бяха изригнали навън, това беше натиснато навътре. Меч беше направил това.

Тялото точно пред него обаче беше на дете. Синьото на очите вече бе покрито с млечна корица и само тя им придаваше дълбочина, тъй като всичко, което бе зад това було, беше плоско, като железни щитове или сребърни монети, затворено и лишено от всякакво обещание. Бяха, каза си той за пореден път, очи, които вече не действаха, и загубата от това беше невъобразима.

Щеше да рисува това детско лице. Щеше да го рисува хиляда пъти. Десет хиляди. Щеше да подарява рисунките на всеки мъж и жена в кралството. И всеки път, когато някой мъж или жена разбудеше домашните богове на гняв и омраза, тъпчейки зяпналата уста на насилието и мълвейки лъжи как всичко ще стане по-добро или по-праведно, или чисто, или безопасно, щеше да им дава още една рисунка на това детско лице. Цял живот щеше да посвети на този единствен образ, повтарян в гипса по стените, по дъски огладено дърво, в нишките на гоблен. Зяпнало по стените на гърнета и изваяно на камъни или от камък. Щеше да го превърне в единствения аргумент, който да отрече всеки друг бог, всяко друго зло чувство или тъмна, дивашка страст.

Взря се в детското лице. Имаше пръст на една от бузите, но иначе кожата беше гладка и чиста. Освен очите единствената сбъркана подробност бе ъгълът между главата и тялото, който издаваше прекършен врат. И синина на единия глезен, където убиецът го беше сграбчил, когато бе развъртял момченцето във въздуха — достатъчно силно, за да отдели костите на гръбнака.

Боговете на цвета докосваха леко това лице, в нежна тъга, в боязливо неверие. Докосваха със светлина като майчини сълзи.

Пръстите на дясната му ръка, сгънати над рога на седлото, потръпваха леко и рисуваха момчешкото лице, запълваха линии и плоскости с приглушен цвят и сянка, работеха около несъдещите очи, оставяйки ги за накрая. Пръстите му правеха от косата тъмно петно, защото беше маловажна, освен парчетата клонки, ожулена дървесна кора и листа в нея. Пръстите му работеха, а умът му виеше, докато воят не заглъхна и той не чу собствения си, спокоен глас.

— Отрекло се дете… — „Така го назовавам. Да, приликата е неоспорима — познавахте ли го? Разбира се. Всички го познавахте. То е онова, което пада край пътя в победоносния ви марш. Да, сега коленича в крайпътния ров, защото гледката е в подробностите — нищо друго, само подробности. Харесва ли ви?

Харесва ли ви това?

Боговете на цвета предлагат това без присъда. Вам се пада да отсъдите. Това е диалогът на нашия живот.

Разбира се, говоря само за майсторство. Бих ли оспорил избора ви, начина ви на живот и нещата, за които жадувате, и цената на тези неща? Сигурни ли са линиите? Верни ли са цветовете? А тези була на очите — виждали ли сте техни подобия преди? Съдете само умението ми, жалките ми усилия да вдъхна живот в нещо мъртво с помощта на мъртви неща — мъртви бои, мъртви четки, мъртва повърхност, само пръстите и очите ми живи в стремежа си да уловят истината.

Избирам да нарисувам смъртта, да, а вие питате защо — в ужас и погнуса, питате защо? Избирам да нарисувам смъртта, приятели, защото животът е твърде труден за понасяне. Но това е само едно лице, мъртви бои по мъртва повърхност, и нищо не казва за това как е прекършен вратът или колко грешен е този ъгъл с тялото. Това всъщност е провал.

И всеки път, когато рисувам това момче, аз се провалям.

Провалям се, когато обърнете гръб. Провалям се, когато подминете. Провалям се, когато ми крещите за красивите неща на света и защо не рисувам тях. Провалям се, когато престане да ви интересува, а когато престане да ви интересува, всички се проваляме. Провалям се, за да ви кажа «добре дошли» при онова, което споделяме.

Това лице? Този провал? Той е признание.“

Имаше други трупове. Мъж и жена, посечени в гръб и пронизани, докато се бяха опитвали да задържат телата си над децата, до които са могли да стигнат, не че беше помогнало, след като тези деца бяха извлечени и убити. Едно куче лежеше проснато, посечено на две точно над бедрата, задните крайници лежаха на една страна, предните и главата — на обратната. Неговите очи също бяха изгубили дълбочина.