Ковачница на мрак

Знаеше историята на Харал. Знаеше, че кучият син е изгубил семейството си във войните и че котел от гняв кипи и бълбука някъде вътре в него. Но въпреки това Нарад не бе успял да се спре и накрая — в деня с онзи благороден изтърсак — всичките му словесни ръчкания и жиления бяха извадили от равновесие капитана на кервана. Не беше трудно да си спомни изражението на Харал в мига преди да удари, суровата наслада в очите му — все едно че врата беше разтворена и всичките юмруци на яростта му вече можеха да излетят навън.

Много гняв имаше сред тайстите. Къкреше и се надигаше понякога, за да удави скръбта и да надвие онова, което бе нужно просто за да се преживее. А може би беше сила, която съществуваше у всеки, като съкровище, струпано от всички унижения, понесени в живот на провалени мечти и разочарования, имане, сандък с разхлабен катинар.

Нарад вече беше грозник и щеше да мисли като грозник, но все още бе достатъчно силен, за да натиска главата на скръбта долу, под повърхността, и да намира удовлетворение всеки път, щом я удави. Не го интересуваше повече мек свят, свят, където нежността и топлината са възможни, израснали като ярки цветове. Трябваше непрекъснато да си повтаря това.

Слушаше разговорите в лагера, думите идваха до него от събралите се около огъня или край палатките. Шеги и оплаквания от влажната земя и капризния, но и коварен дим на огъня. И чуваше хрипливия съсък на мечове, хлъзгащи се по брусове, докато се заглаждаха щръбки и се наточваха притъпени ръбове. Нарад беше сред войници, истински войници, и работата им беше тежка и неприятна, и вече се смяташе за един от тях.

Отрядът изчакваше връщането на капитана, Скара Бандарис, който бе продължил до Карканас с няколко войници, за да отведе заложниците джелеки. Изостанал от кервана, още с напукани ребра, с подуто лице и полусляп, Нарад се беше натъкнал на този отряд и го бяха взели със себе си, погрижиха се за него, дадоха му оръжия и кон и сега яздеше с тях.

Войната срещу Отреклите се бе започнала, тук, в този древен лес. Нарад дори не беше знаел, че предстои такава война. Горските хора никога не го бяха впечатлявали особено. Бяха невежи, раждани най-вероятно в кръвосмешение и кротки като агнета. Не бяха кой знае какъв враг и войната не изглеждаше кой знае каква. Няколкото колиби, на които се бяха натъкнали вчера, се оказаха точно каквото Нарад бе очаквал. Един мъж на средна възраст с болно коляно, жена, която го наричаше съпруг, и децата, които бяха родили. Момичето, което се беше крило в колибата, можеше да е било хубаво преди огъня, но почти не приличаше на човек след него, както бе изпълзяла навън. Избиването беше бързо. Професионално. Никакви изнасилвания, никакви изтезания. Точно както трябва — бързо. Нарад си каза, че дори необходимостта може да се балансира с милост.

Проблемът бе в това, че му беше трудно да намери необходимост.

Ефрейтор Бурса му каза, че той и отрядът му били прочистили повечето Отрекли се от тази част на леса — на един ден път във всяка посока. Каза и че било лесно, понеже нямало много воини между тях, само старци, майки и деца. Бурса напомняше на Нарад за Харал и той вече бе усетил инстинктивната си ненавист към него, но този път си мълчеше. Беше си научил урока, а искаше да остане с тези мъже и жени, с тези войници от легиона. Искаше да е един от тях.

Беше извадил меча си в стана на Отреклите се, но нито един враг не се беше оказал наблизо и докато разбере, цялата работа беше приключила и другите вече палеха колибите.

Къде се беше скрило момичето си беше загадка, но пушекът и пламъците най-сетне го бяха изкарали навън. Нарад се бе оказал наблизо — е, най-близо от всички останали — и когато тя изпълзя навън, Бурса му заповяда да сложи край на мъките ѝ.

Още си спомняше как се бе доближил, борейки се с вълните горещина. Тя не издаде нито звук. Изобщо не изпищя, макар че болката сигурно бе ужасна. Редно беше да я убие, за да приключи мъченията ѝ. Повтаряше си го непрекъснато, докато се доближаваше… докато най-сетне не се надвеси над нея и не зяпна опърления ѝ гръб. Забиването на меча в него не се оказа толкова трудно, колкото си беше мислил. Момичето все едно беше свински труп, изпечен на прът. Ако не се броеше дългата черна коса.

Тъй че нямаше никаква причина това убийство да го гложди. Но му беше трудно да се засмее и да се шегува с другите. Всъщност му беше трудно дори да ги погледне в очите. Бурса се бе опитал да го убеди, че тези горски хора дори не са тайсти, но това не беше вярно. Бяха — куцият мъж, когото бяха посекли, можеше да е от семейството на самия Нарад или братовчед от някое близко село. И затова Нарад бе объркан и объркването не искаше да го напусне. Ако можеше да се напие, щеше да му олекне, но това не бе разрешено в този отряд. Пиеха бира, защото беше по-безопасна от местната вода, но беше слаба и не беше достатъчно, пък и тези войници май бяха до един трезвеници. Капитан Скара Бандарис не даваше да се пие. Според всичките им описания беше корав, държеше на дисциплината и очакваше същото от войниците си.