Ковачница на мрак

После продължи през лагера и другите войници — всички смълчани и навъсени, уплашени сякаш от този невъоръжен млад художник. След малко той изчезна сред дърветата в другия край на поляната, където пътеката продължаваше.

— Мамка му — изруга Бурса.

Нарад понечи да го попита какво все пак е станало, но изражението на Бурса го накара да замълчи. Ефрейторът беше пребледнял, загледан след художника, а в очите му имаше смут и измъчен страх.

— Капитанът каза да чакаме тук — промърмори той. — Но курвата на Хун Раал каза да… — Замълча и изгледа ядосано Нарад. — Връщай се при палатката си.

— Слушам, сър — отвърна Нарад.

Докато бързаше към палатката, Нарад вдигна ръка и потърка лицето си. И за първи път изпита страх от това, което намериха пръстите му.

Засуха бе спекла полето и копитата се бяха забивали в пръстта като мотики, разкъсвайки тревите, докато нищо не бе останало живо. Учителят по оръжия Айвис излезе от него покрит с прах. Кожените му дрехи бяха зацапани, елекът — прогизнал под мишниците и по гърба. Зад него кафявите облаци прах бавно улягаха, а войниците, които бе обучавал, се бяха оттеглили при дърветата, зажаднели за сянка и отдих. Не им беше останало много желание за приказки — Айвис им го беше избил. Някои бяха насядали уморено, други се бяха проснали по гръб.

— Погрижете се за конете си — викна Айвис. — Те са по-важни от вас. И по-умни.

Мъжете и жените се размърдаха при думите му. Айвис ги изгледа още миг, след което се обърна към бойните коне, струпани под дърветата. Стояха неподвижни, само опашките им се люшкаха да прогонят гъмжащите мухи и лъскавата им козина потръпваше. Животните изглеждаха силни, смъкнали всякаква тлъстина. Щом Домашните мечове тръгнаха между тях, го жегна тъга и Айвис извърна очи.

Не знаеше дали животните сънуват. Не знаеше изпитват ли някаква надежда в сърцата си, копнеят ли за разни неща… за свобода например. Не знаеше какво наднича от големите им кротки очи. Но най-вече не знаеше какво причинява на духовете им обучението да убиват. Навици и дела можеха да опетнят една душа — беше го виждал достатъчно сред своята раса. Виждал беше отчаяни деца да се превръщат в отчаяни мъже и отчаяни жени.

Учени и философи, в ленивото си безделие в уютните си кабинети в Карканас, несъмнено бяха измислили сложни дефиниции за всички онези неуловими неща, които се рееха като облаци вдигната прах над корава спечена земя — неща, които никой всъщност не може да улови или да се вкопчи в тях. Идеи за душата, за скритата същност, която се самопознава, но се самопознава непълно и поради това е обречена на вечно съмнение и вечен копнеж. Несъмнено имаха аргументи и защити, съградени във впечатляващи структури, които бяха по-скоро паметници на собствената им гениалност, отколкото здрави укрепления.

Спомни си какво казваше дядо му: „Бдящият над собствените си предразсъдъци никога не спи.“ Като момче Айвис не разбираше съвсем какво има предвид Айвелис. Но сега си помисли, че го разбира. Все едно. Философите копаеха дълбоки ровове около своите определения за неща като душата. Ровове, които никое животно не можеше да прекоси, тъй като животните нямаха подходящ език и не можеха да докажат преминаването си. Все пак, щом Айвис се вгледаше в очите на кон или куче, или на улучена сърна в последните мигове, когато тръпките на дивеча и мигащите очи се изпълнеха с болка и ужас, виждаше опровержението на всеки философски аргумент.

Животът не просто мъждукаше. Животът кипеше от огън. Айвис знаеше, че е огън, по простата причина, че рано или късно догаряше. Поглъщаше всичкото гориво, което притежаваше, заглъхваше и гаснеше, докато не си отиде.

Но бяха ли живот и душа едно и също? Защо изобщо бе това разделение?

Всеки може да начертае кръгове в прахта, но в по-голямата схема на нещата тази преграда се оказваше жалка.

Подопечните му бойци бяха потиснали умората си и се грижеха за конете си. Седлата бяха смъкнати, четките извадени. Ръце разтриваха мускули, опипваха сухожилия и галеха кости под изпънатата кожа. Животните стояха неподвижно: Айвис така и не знаеше дали просто търпят оказваното им внимание, или им е приятно. Виждал беше насмешливост у животни, но никое от тях не можеше да се усмихва. И винаги очите им бяха само кладенци, пълни със загадка.

Ефрейтор Ялад се приближи до него.

— Сър, кръговият строй беше прецизен, нали? Не бях виждал нищо толкова съвършено.

Айвис изсумтя.

— Похвала ли търсиш, ефрейтор? Може би и целувка? Иди си намери девицата, която клатиш до стената в конюшните. Не съм подходящият човек, с когото ще ти е приятно, а ако исках разговор, щях да намеря някой с повече мозък.

Ялад се отдръпна.

— Моля за извинение, сър.

Капитанът знаеше, че киселото му настроение е предмет на много приказки в казармата. Никой не знаеше причината, и толкова по-добре, ако питаха него. Това просто ги караше да се трудят по-упорито, за да го удовлетворят или поне да избегнат упрека. Ако знаеха, щяха да го помислят за луд.