Ковачница на мрак

Имаше нещо във въздуха, в тази лятна горещина, нещо… неправилно, нередно. Сякаш злото имаше миризма, воня, и дори знойните ветрове духаха през него и го оставяха недокоснато, и слънцето не можеше да го изсуши, и всички зреещи жита не можеха да го заличат.

Дни като този го караха да настръхва. Виждал беше самотни ездачи да заобикалят имението и да препускат здраво през земята на Драконите. Долавял беше смътната миризма на лош дим, онзи дим, който иде от изгорени дрехи, изгорени вещи, изгорена коса и плът — но никога достатъчно, за да е напълно сигурен, да добие поне някаква представа за посока или възможен източник.

Започнал бе да наблюдава залези. Навлизаше сред дърветата или обикаляше покрай края на леса и в гаснещата светлина улавяше мигове на плашеща тишина, като изпуснат дъх в затаения дъх, понесъл мириса на нещо грешно.

Ако целият живот притежаваше душа, то навярно тя също беше горящ огън и също както животът догаряше, щом се изразходеше, така и душата. Но може би отнемаше повече време, докато тя угасне. Може би отнемаше вечност. Но също както животът можеше да заболее, така и душата — човек можеше понякога да го долови, ако имаше очи, в които да погледне, ако имаше лесен фокус към това поражение. Когато вървеше в сумрака, покрай тъмния край на леса, му се струваше, че може да усети душата на земята — душа, съставена от безчет по-малки души, — и усещането беше за нещо болно.

Айвис се извърна към ефрейтор Ялад.

— Вдигай всички и се прибирайте. Конете ходом до пътя, после всички в тръс до портата. Разтръскайте мускулите. Всеки да се почисти преди храна.

— Слушам, сър.

— Аз ще позакъснея.

— Да, сър.

Гората, съхранена с указ на лорд Драконъс, минаваше като извит пръст между хълмовете — следваше очертанията на старо речно корито през долината. Върхът на пръста, там където беше най-тънък, беше в края на това поле, където се изпъваше, за да стигне почти до крепостта Дракони. Ако се вървеше на север, по линията на този пръст, гората се сгъстяваше и ако човек продължеше със сравнението, се разширяваше, за да оформи дланта там, където долината се разтваряше в наводнявана от пороите равнина. Това беше древното лоно на леса.

Години бяха минали, откакто Айвис за последен път беше стъпвал там. Малцина го бяха правили, след като Драконъс бе забранил да се събират дърва и лова на какъвто и да е дивеч, въдещ се в гората. Айвис беше получил указания да патрулира редовно по краищата ѝ, но на произволни интервали. Наказанието за бракониерство беше смърт и можеше да се нанася от патрулите и това спираше ловците и дървосекачите. Но главната задръжка беше щедростта на самия лорд. Никой не гладуваше в земите му и на никого не се налагаше да посреща зимата без дърва за огрев. Беше невероятно, според капитана, какви неща се оказват възможни, щом хората, които могат да направят нещо, го правят. Знаеше, че не всички го оценяват достатъчно. Някои хора просто обичаха да бракониерстват. Обичаха да нарушават закона. Обичаха дебненето, измамата и усещането, че могат да надхитрят по-висшите от тях.

Айвис подозираше, че не са останали много такива хора в земите на лорд Драконъс, или че си кротуват. Последният бракониер беше обесен преди цели три сезона.

Навлезе в гората. Малкото пътеки на дивеч, на които се натъкна, бяха оставени от дребни животни. По-едрият дивеч беше избит и унищожен отдавна — много преди идването на Драконъс. Имаше една порода сърни, не по-високи от коляното на капитана, но бяха нощни животни, тъй че рядко се виждаха. Чувал беше крясъци на лисица и беше забелязвал изпражнения на бухал, но дори тези знаци не можеха да прикрият обедняването на тази останка от леса. Сетивата му усещаха липсата навсякъде, като натиска на безмълвна, необлекчена вина. Някога с наслаждение беше обикалял през тези гори, но вече не.

Дневната светлина гаснеше. Айвис навлезе още по-дълбоко в леса, където все още бяха останали стари дървета, черната им кора бе влажна като изпотена в сенките. Виждаше тук-там откоси червено от нападали и разцепени дънери. Плътта на черното дърво твърде много наподобяваше мускул, месо. Това винаги го беше изнервяло.

Водеше го някакъв вътрешен импулс, привидно безсмислен порив да продължи напред. Дали не бягаше от онова, което знаеше, че предстои? Нямаше къде да избяга. Освен това имаше задължения. Господарят му разчиташе на него да обучи тези Домашни мечове, да ги подготви за внезапния хаос, какъвто щеше да е една гражданска война. Лорд Драконъс не прибягваше до услугите на шпиони. Крепостта на Драконите бе изолирана. Не знаеха какви събития кръжат около тях.

Озова се на пътека, този път разчистена до човешки ръст. Стволовете на дърветата от двете ѝ страни изглеждаха някак… Айвис спря, присви очи и огледа най-близкия. Стволът изглеждаше оформен все едно човешки ръце бяха изваяли самото дърво. Различи смътна женска фигура, издута. Нещо подобно видя и в следващото дърво, и на други, все покрай тази пътека. Прониза го студ.