Ковачница на мрак

Знаеше, че в тази гора живеят Отрекли се, но никога не беше навлизал в древното ѝ сърце. Знаеше, че няма защо да се бои от тях и че най-вероятно те ще се скрият от него. Сигурно вече го бяха видели. Но усещането за нещо болнаво и неправилно не го напускаше.

Продължи напред, устата му беше пресъхнала.

Пътеката го изведе на поляна, осеяна с набити в земята дървени колове в плътна спирала, непроницаема и застрашителна. Издигаха се до бедрата му. В центъра на тази спирала имаше тяло, пронизано през гърба, ръцете и краката. Върховете, щръкнали от разкъсаната плът, лъщяха на смътната звездна светлина.

Беше жена, гола. Лежеше хоризонтално върху десетки колове. Главата лежеше равно на тялото, сякаш и тя беше набучена на кол. Не разбираше защо просто не се е се хлъзнала надолу.

Нямаше никаква видима пътека към жената. Котарак можеше да се провре и да стигне до нея, но не и човек. Айвис се приближи колебливо. Изрита с ботуш най-близкия кол и кракът му отскочи — доказателство, че колът е забит дълбоко.

— Не съм за теб — каза жената.

Айвис изруга невярващо и отстъпи назад. Извади меча си.

— Желязо и дърво — каза жената. — Но желязото никога няма какво хубаво да каже на дървото, нали? Носи му вика на нараняването, а след това му обещава огън. Пред желязо дървото може само да се предаде и го прави, всеки път, всеки път.

— Що за магия е това? — попита Айвис настойчиво. — Не може да си жива.

— Колко голям си представяш света, тайст? Кажи ми, колко огромен е мракът? Докъде достига светлината? Колко ще погълне сянката? Това ли е всичко, което ти е обещало въображението? По-малко ли е, отколкото си се надявал, повече ли е, отколкото си се опасявал? Къде ще стоиш? Кога ще застанеш? Изреди ми враговете си, тайст, в името на приятелството.

— Ти не си мой приятел — изръмжа той.

Видял беше дъх в думите ѝ, излизащ на облачета в нощта, и едва успя да различи острието, забито под черепа ѝ. Ако колът беше на същата височина като всички други, то върхът му опираше в костта на челото ѝ, пронизал през мозъка ѝ. Не беше възможно да е жива.

— Мисля, че е точно обратното — каза тя. — Но пък не аз те поканих. Ти си натрапникът тук, тайст. Ти си нежеланият гост. Но аз съм тук и това не може да се отрече, тъй че съм длъжна да отговоря на въпросите ти.

Той поклати глава.

— Другите приключиха с мен — каза тя.

— Какво си ти?

— Аз съм теб, когато спиш. Когато мислите ти се зареят и времето се изгуби. Там съм във всеки миг на очите ти, когато мигнат и се затворят — толкова бързо и кратко. В това мигване е вярата, че всичко ще остане както е било, и страхът, че няма. Лежа с теб, когато си пиян, когато си в несвяст и плътта ти срещне моята, и чукам с теб всичко непознато, и ти отнемам още един къс от живота ти, заминал завинаги. И ти се събуждаш по-малко, отколкото си бил, всеки път, всеки път. Аз съм…

— Спри!

Тя замълча.

Той видя вадички кръв да текат по коловете под нея, видя лъсналата локва, в която се събираха тези вадички. Но всичко това не можеше да е истинско.

— Кажи ми името си.

— Тайст нямат име за мен.

— Богиня на гората ли си?

— Гората не познава богини. Дърветата са твърде улисани в пеене. Дори когато умират, пеят. Нямат време за богове пред лицето на всичката тази смърт.

— Кой ти причини това?

— Какво да ми е причинено?

Той замахна с меча и посече кървавите колове. Разхвърчаха се трески. Айвис изрита пънчетата, избута ги настрани и навлезе в лабиринта.

— Какво правиш? — попита тя.

Той не отговори. Някои неща не можеше да се понесат. Никой свестен мъж или жена не можеше да понесе жестокостта на това привидение. Айвис вече не вярваше на очите си. Не мислеше, че тази нощ е негова. Не мислеше, че все още е в света, който познава. Нещо се беше случило. Нещо беше отвлякло душата му или я беше отклонило от правия път. Беше се изгубил.

Мечът му сечеше коловете и той се приближаваше към нея.

— Желязо и дърво — каза тя.

С изтръпнали ръце и крака, с плувнало в пот лице, Айвис стигна до нея. Погледна я отгоре и се взря в очите ѝ.

Не беше тайст. Не знаеше какво е. Очите ѝ бяха две тънки цепки, скосени нагоре при външните ъгли. Кожата ѝ беше бяла от загубата на кръв. Върхът на кола, пронизал черепа ѝ, беше пробил през челото точно над очите, разкъсвайки кожата. Тя се усмихна.

Айвис замръзна, задъхан от трескавата си атака по гората от колове. Кървеше от треските, забити в дланите и ръцете му. Тази жена трябваше да е мъртва, ала не беше. Знаеше, че не би могъл да я помръдне.

— Не знам какво да направя — прошепна той.

— Нищо не можеш да направиш — каза тя. — Гората умира. Светът свършва. Всичко, което познаваш, ще се разпадне. Ще се разхвърчи на късчета. Не е нужно да плачеш.

— Не можеш ли да… не можеш ли да го спреш?

— Не. И ти не можеш. Всеки свят трябва да умре. Единственият въпрос е: ти ли ще държиш ножа, който го убива? Виждам желязно острие в ръката ти. Надушвам пушек по дрехите ти. Ти си от хората на ковачницата и вие пребихте своя свят до смърт. Нямам интерес да ви спасявам, дори да можех.