Ковачница на мрак

— Не знам. Това е проблем. Все едно, не можем да останем тук. Не и за дълго. А и виж какво направи татко с Аратан. Отведе го. Доколкото знаем, го е убил, прерязал му е гърлото и е изпил всичката му кръв. Ще се върне за нас и ще направи същото. Особено сега.

— Трябва да отидем в храма, Енви. Трябва да говорим с него.

— Не. Може да ни достигне… знаеш, че може!

— Онова не е той — възрази Спайт. — Онова е само каквото остави. То носи бронята му. Крачи напред-назад… чухме го!

— Не можеш да говориш с онова.

— Откъде знаеш? Никога не сме опитвали.

Очите на Енви се разшириха.

— Спайт, ако пуснем онова нещо навън, може никога да не успеем да го върнем. Нека да помисля. Чакай. Можеш ли да му дадеш сънища?

— Какво?

— Щом аз го карам да иска нещо, не можеш ли и ти?

Спайт се присви все едно изведнъж ѝ стана студено въпреки сухата топлина от пещта.

— Енви. Говорим за силата на татко. На татко.

— Но той не е тук.

— Все едно, ще разбере.

— И какво? Ти каза, че така или иначе трябва да избягаме.

Спайт седна на пода. Изгледа ядосано сестра си.

— Ти каза, че ще се получи, Енви. Ако се доближи достатъчно до смъртта, силата ще бръкне в нея и ще събуди всичко.

— В мен се събуди.

— В мен също. Тъй че си го сбъркала.

— Може би. Не изглеждаш повече пораснала.

Спайт сви рамене.

— Не ми трябва. Може би като ми потрябва, ще порасна. Чувствам, че всичко ми е по силите. Знаеш ли, бих могла да срутя целия Куралд Галайн, ако поискам.

— Може да ни се наложи — каза Енви. — Да прикрием следите си.

— Татко ще разбере.

— Помниш ли как Айвис уби онова побесняло ловно куче? Как го издебна отзад и посече жилите на задните му крака с един замах с меча си?

— Как да не помня. Онова псе виеше и виеше и си помислих, че небето ще се пръсне.

Енви кимна.

— Татко не ме плаши. Трябва само да дадем повод на хората да станат като Айвис.

— Тате е кучето ли? — Спайт изсумтя. — Едва ли. Той си има Майка Тъма. Няма нужда да разбъркваме всичко, докато тя е тук.

— Не ме разбра, сестричке. Не си достатъчно проницателна. Никога не си била.

— Може би си мислиш така, но нищо не знаеш за мен.

— Знам, че си убийца.

— Я се опитай да го кажеш все едно, че е нещо ужасно, Енви.

— Не ме разбра. Но това, което каза, ми даде идея. Но трябва да помисля още малко. Първо, обаче, в къщата има хора, с което трябва да се оправим.

— Тази нощ ли?

Енви кимна.

— Тази, мисля.

След миг двете се измъкнаха и се втурнаха през скритите проходи между стените.

Случват се злополуки. А когато се случват злополуки, най-важното е да се прикрият, и то бързо — но не толкова бързо, че да сбъркаш и да издадеш всичко. Скриването на истината беше специалната дарба на Енви — между многото други специални дарби, напомни си тя. Спайт я биваше в практичните неща, нещата, които трябваше да се правят. Но ѝ трябваше водач. Трябваше някой да я насочва.

Идващата нощ щеше да е великолепна.

В къщата на Драконъс се водеше война. Дори в онези редки мигове, когато бе сама, когато вече не се сражаваше на бойниците, Сандалат усещаше званието „заложник“ плътно по себе си като отдавна отесняло облекло, което я задушаваше.

Домакинята на къщата, Хилит, дебнеше из коридорите ден и нощ. Доколкото Сандалат можеше да разбере, Хилит спеше, когато спяха демоните, тоест — никога. Старата вещица хвърляше огромна поглъщаща сянка над тази къща и дори сянката имаше нокти. Нощем Сандалат сънуваше борба на живот и смърт с тази жена, цялата кръв, слюнка и шепи отскубната коса. Сънуваше как забива ножове в мършавата гръд на Хилит, чуваше как пращят ребра и виждаше онова ужасно лице, изопнато в безмълвен крясък, черният език се гърчи като осолена пиявица. Будеше се от тези сънища с топло сияние, изпълнило съществото ѝ.

Всичко това беше нелепо. Щом лорд Драконъс се върнеше, империята на Хилит щеше да рухне в отломки и прах. Междувременно Сандалат правеше всичко възможно да избягва старата жена, въпреки че ежедневните ритуали правеха сблъсъка неизбежен. Най-лошите бяха в часовете за храна. Сандалат сядаше в края на масата срещу незаетия стол, където щеше да седи лорд Драконъс, ако беше тук. Като заложница, тя беше главата на къщата, но само защото трите дъщери на лорда не бяха навършили пълнолетие. Сандалат рядко ги виждаше. Живееха като призраци или като диви котета. Представа нямаше какво правят по цял ден. При все това ги съжаляваше, заради имената, които лорд Драконъс им беше дал.