Ковачница на мрак

На тези обеди и вечери лордът редовно събираше старшите на персонала си. Когато домакинството беше пълно, с Айвис и Хилит щяха да седят портален сержант Раскан, старшият на конюшните Вент Дирел, оръжейникът Сетил, лекарката Атран и архиварят Хидаст. Сред тези важни особи само лекарката представляваше някакъв интерес за Сандалат, макар че все още не познаваше Раскан, който пътуваше с лорда и незаконния му син. Вент вонеше на конюшня и често влизаше с конска тор по ботушите и с оцапаната кожена престилка. Ръцете му бяха мръсни и рядко говореше, докато тъпчеше енергично устата си с храна. Малкото пъти, когато проговаряше, беше за да се оплаче на капитан Айвис за изтощени коне и да изреди с обвинителен тон окуцелите животни. Сандалат беше чула от слугините си, че Вент спи в конюшните. Сетил, оръжейникът, никога не проговаряше изобщо, тъй като част от езика му беше отрязана от удар на меч през войните. Обезобразената долна част на лицето му беше ужасна за гледане, той едва задържаше храната в устата си и никога не поглеждаше човек в очите. Архиварят, Хидаст, беше дребен мъж с високо чело и силно изразена долна захапка. Манията му бяха домакинските сметки и енергичното засилване на Домашните мечове от страна на лорда беше бреме, което приемаше лично, сякаш богатството на дома всъщност принадлежеше на него, а не на Драконъс. Гледаше капитан Айвис с открита омраза, но това беше обсадна война, която архиварят губеше. Повечето пъти на масата Хидаст се оплакваше от стомашни болки, но всяко предложение от лекарката да се заеме с болестта му се посрещаше с грубо поклащане на главата.

Атран беше умна жена, склонна да пренебрегва Хилит, докато флиртуваше с Айвис — за негово явно неудобство — и подканяше Сандалат да се включи в заговора с изтезаването на нещастния оръжейник. Това трябваше да предложи единственото забавление по време на тези хранения. В отсъствието на капитана обаче Атран сякаш потъваше в униние, отдаваше се на прекомерно пиене в мрачно мълчание и в края на храненето ѝ беше трудно да стои права, още по-малко да върви.

Сандалат беше разположила всички тези хора и местата им в домакинството. Всичко беше прекалено сложно, отчаяно и доста нелепо. Скуката, която я измъчваше, беше безмилостна. Не знаеше как ще се променят нещата, щом лорд Драконъс се върне, но знаеше, че ще се променят, и копнееше за този ден.

Беше почти време за вечерята. Седеше сама в стаята си и чакаше да дойдат двете ѝ слугини. Бяха закъснели, но не прекомерно. Хилит несъмнено им беше намерила някоя спешна работа и моментът беше избран преднамерено. Създаването на неудобства за заложницата се беше превърнало в едно от специалните занимания на Хилит.

Къщата беше тиха. Сандалат стана и отиде до прозореца с изглед към двора. Капитан Айвис все още не се беше върнал. Вечерята обещаваше да е ужасна. Лекарката щеше да се напие, а Хидаст и Вент щяха да се надпреварват да злословят по адрес на офицера в негово отсъствие, дискретно подтиквани от Хилит, разбира се. Сандалат можеше да си представи блясъка на одобрение и задоволство в очите на старицата, докато ножовете дрънчаха и стържеха, а вилиците се забиваха в крехкото месо.

Надяваше се Айвис да се върне навреме. Дори само присъствието му беше като юмрук, тупащ по масата, за да смълчи всеки освен Атран. Сандалат ревнуваше заради лекотата, с която лекарката дразнеше капитана, от което похотта ѝ изглеждаше почти игрива в своята натрапчивост. Виждаше добре неудобството, което причиняваше това на Айвис и което намекваше, че очите му може би гледат другаде.

Сандалат се смяташе за хубава. Видяла беше как войници я проследяват с поглед, когато вървеше през двора, и беше запомнила колко нежни бяха ръцете му извън каретата, когато горещината от пътуването се беше оказала прекалена. Беше ѝ казал, че има дъщеря, но тя знаеше, че това не е истина. Беше просто внимателен. Предполагаше, че ѝ е било нужно тогава, и тъкмо тази негова щедрост ѝ се струваше толкова привлекателна.

Но къде бяха слугините ѝ? Камбаната скоро щеше да удари. Първите блюда вече се приготвяха в кухнята и Сандалат беше гладна. Щеше да почака още малко, а после, ако не се появеше нито Рилт, нито Туул, какво пък, щеше да слезе за храната облечена както си беше. И щеше да се постарае да не обръща внимание на мълчаливия триумф на Хилит.

Продължи да гледа празния двор долу.

„О, Айвис, къде си?“