Ковачница на мрак

Малис прекрачи прага, вдигнала над главата си каменен блок. Хвърли го все едно, че беше тухла, и огромният камък се стовари в гърдите на Атран и пръсна ребра. Тя падна на гръб все едно я бяха хвърлили от високо, главата ѝ изпращя. Заслепи я светлина. Не можеше да вдиша. Усети как дробовете ѝ се изпълват с горещина и разбра, че вече е мъртва — дробовете ѝ се давеха в кръв. Светлината изведнъж помръкна и тя погледна нагоре и видя Малис, гърлото ѝ подуто и черно, синьо и зелено, и засъхналата кръв по ъглите на устата ѝ. Беше взела грамадния камък и го вдигаше отново.

В очите, които се взряха в нейните в мига преди камъкът да се спусне върху лицето ѝ, нямаше живот — като лекар Атран бе виждала такива очи хиляди пъти. Невъзмож…

Черепът на Атран се сплеска, кръв и мозък плиснаха от слепоочията. Малис зяпна това, което бе направила. На масата за рязане сестрите ѝ се мятаха, мъчеха се да отскубнат ръцете си от приковалите ги ножове.

Малис се обърна към тях.

— Сърдита съм ви. Взехте фенера. Взехте светлината и ме оставихте съвсем сама!

— Няма повече — изсъска Енви. — Обещаваме. Няма повече!

— Сега бъди добро момиче и ни помогни! — помоли Спайт.

Вент нахлу в трапезарията. Само Сетил беше дошъл преди него и седеше оклюман на все още неподредената маса. Старшият на конюшните се намръщи.

— Камбаната би, в името на Бездната. Дори не ми мирише на готвено — къде са слугите? Къде са всички?

Сетил примига и сви рамене.

— Не се ли сети да погледнеш?

Без да дочака отговор — какъвто бездруго нямаше и да получи от Сетил, — Вент тръгна към слугинската врата, водеща към кухнята. Нещо не беше наред. Беше чакал с нетърпение това ядене, след като научи, че Айвис няма да присъства. Беше ядосан на капитана. Конете се претоварваха — горките животни не бяха достатъчно разумни, за да се опълчат на един тиран, а Айвис със сигурност беше тиран.

„Все едно ни чака война…“

Бутна вратата. На плочите на пода лежаха тела сред локви кръв. Той ги зяпна стъписан, а след това се обърна и се втурна в трапезарията.

— Сетил!

Обезобразеният мъж го погледна.

— Доведи Домашните мечове. Доведи ефрейтор Ялад. Някой е избил слугите. И… виж ни — къде са всички останали? Бездната да ме вземе — къде е заложницата? Хайде! Домашните мечове! И да са въоръжени!

Щом Сетил изхвърча навън, Вент хукна към покоите на заложницата. Стъписването му отстъпваше на ужас. Нищо не беше по-свято и неприкосновено от безопасността на заложник. Ако бе мъртва, лордът изобщо нямаше да преживее последствията. Дори Майка Тъма нямаше да може да го защити. „Всичко се скапва, когато Айвис не е тук. Проклет глупак, да се скита из горите цяла нощ! А сега…“

Каза си, че не знае нищо — другото означаваше да се втрещи от страх. Някой, платен убиец сигурно, трябваше да се е промъкнал в къщата. Това беше нападение над Драконите — лорда го нямаше и ужас бе навестил дома му. „Страхливци.“

Спря при слугинските стаи и почука на вратата на първата. Отговор не последва. „Няма ги или са мъртви.“ Продължи напред. Усети се, че е извадил ножа си.

Откъм входа прокънтяха викове. Домашните мечове бяха влезли. Докато се приближаваше към вратата на заложницата, той се зачуди дали вече не е късно. „Убили са я.“

А после вратата се отвори и заложницата застана на прага.

— Вент? Какво се е случило? Видях да бягат из двора…

— Госпожо, моля, върнете се в стаята си.

Тя видя ножа в ръката му и отстъпи назад. Вент пък видя страха в очите ѝ и поклати глава.

— Убийци, госпожо. Приберете се. Ще пазя коридора, докато не дойде Домашен меч.

— Убийци? Кой е убит? Слугините ми?

— За тях не знам, госпожо, но се боя от най-лошото. Само Сетил и аз дойдохме в трапезарията — никой друг. Нито Атран, нито Хидаст или Хилит. — Обърна се, понеже чу някой да тича по коридора. Сърцето му се беше разтуптяло, но той се стегна в готовност. Щеше да даде живота си, но да я защити. Да му мисли онзи кучи син…

Но се оказа ефрейтор Ялад. Беше пребледнял и беше извадил меча си. Спря се, като видя Вент, а след това и Сандалат.

— Добре — каза задъхано и кимна. — Веднага с мен!

— Ефрейтор — прекъсна го Вент, — няма ли да е по-добре, ако заложницата остане в…

— Не! Искам всички оцелели да са с мен, в трапезарията. Знам — бих могъл да поставя постове, но честно казано, докато не разбера кой е нападателят, няма да разделям отделенията си.

— Ефрейтор, имаш шестстотин Домашни мечове на разположение…

— Имам само отделенията, които познавам и на които разчитам, Вент. Останалите блокират двора долу.

— Не разбирам — каза Сандалат.

— Госпожо — отвърна Ялад, — ако не сме закъснели, убийците все още са сред нас. Но все едно, за да проникнат в къщата… напълно е възможно да има съзаклятници. Всъщност при многото нови набори, които сме събрали, убийците като нищо може да са от редиците на Домашните мечове. В момента преценявам на кои не може и на кои може да се разчита. Засега обаче искам всички оцелели на едно място, където да мога да ги опазя. Тъй че моля ви, последвайте ме.

Вент подкани с ръка Сандалат да застане между него и Ялад и тримата забързаха към трапезарията.