Ковачница на мрак

— Защо става това? — попита Сандалат.

След като Ялад не отвърна, Вент се покашля и рече:

— Лордът има врагове в двора, госпожо.

— Но той дори не е тук!

— Да, не е, госпожо.

— Ако беше тук — изръмжа Ялад пред тях, — сега щяхме да гледаме труповете на всички убийци, влезли тук през нощта. И мъртви или не, Драконъс щеше да изкопчи отговори от тях.

— Той не е магьосник, ефрейтор — изсумтя Вент. — Не знам откъде идват тези слухове, но никога не съм виждал нещо, което да намеква, че е — обзалагам се, че и ти не си виждал.

— Той е Консортът — възрази Ялад. — Или отричаш възнесението на Майка Тъма, старши коняр?

— Ни най-малко — отвърна Вент.

— Аз може да не съм видял — каза Ялад, — но капитан Айвис е видял.

— Съжалявам, че капитана го няма — каза Сандалат.

— Не сте единствената — изръмжа Ялад и Вент не разбра дали младият мъж не се обиди. Понякога заложницата се държеше по-нетактично и от дете.

Ефрейторът поглеждаше във всяка слугинска стая, но много набързо, след което затръшваше вратата и продължаваше напред.

— Не го разбирам това — измърмори и изведнъж спря.

Вент едва не се блъсна в младия мъж.

— Какво има, ефрейтор?

— Дъщерите му… да си ги виждал някъде?

— Не, но пък и рядко ги виждам изобщо — отвърна Вент. „И съм благодарен за това.“

— Стойте тук — каза Ялад, след което се промъкна покрай тях до последната врата. Влезе вътре, а когато излезе, по ръцете му имаше кръв. Тръгна покрай тях, но Вент прегради пътя му. Онова, за което не искаше да мисли, вече гореше в ума му като пожар.

Погледна Ялад в очите.

— Е?

— Не сега, Вент. — Ефрейторът грубо го избута настрани. — Да вървим.

— А момиченцата? — попита Сандалат. — Ако са навън, докато тук вилнее убиец, трябва да ги намерим!

— Да, госпожо — каза Ялад, без да се обръща. — Трябва да ги намерим.

Айвис излезе на лъкатушещия нагоре към крепостта път малко след разсъмване. Беше изтощен, а умът му беше обсебен от образа на богинята, набучена на колове на онази поляна. Помнеше усмивката ѝ и липсата на каквато и да е болка в очите ѝ, сякаш раните не означаваха нищо. Но всеки път, щом видеше онова лице, очертано във вътрешния му взор, сякаш подредено от късчета, си помисляше за жестокостта и всички други лица, които бе виждал в живота си, се струпваха в черепа му, сякаш крещяха за внимание.

Боеше се от вниманието на боговете. Имаха лицата на деца, но тези деца не бяха добри и всичко, което се виждаше в тях, можеше да го види огледално отразено сред многото мъже и жени, които бе познавал. Същата корист. Същото нагло безразличие.

Жестокостта беше мостът между смъртните и боговете. И двете страни имаха ръка в градежа му: камък по камък, лице по лице.

„Ние — всички ние — сме творци. И това е нашето творение.“

Стигна до крепостта и видя гъмжащите из двора Домашни мечове, след миг неколцина затичаха към него. Приличаха на деца, когато нещо се е объркало. Слънчевата светлина беше силна и някак странно рязка, сякаш всеки цвят беше боя и всяка багра, и всяка отсянка в нея, таеше нотка желязо. Айвис спря, а след това тръгна по подвижния мост над рова към Домашните мечове.

14.

От младостта си, когато все още живееше със семейството си в имението Дурав, Крил помнеше едно лято, в което паднало дърво бе преградило един поток в гората. Водата се беше събрала и бе образувала вир, а след това цяло малко езеро. Помнеше как бе видял могилката на мравуняк на пътя на вдигащата се вода. Ден след ден отиваше там да погледа как едната страна на мравуняка бавно се срутва от просмукващата се вода. На върха на купчината пръст мравките продължаваха обичайната си трескава дейност все едно, че бяха слепи за това, което предстоеше. В последния ден намери на мястото на мравуняка само мокра купчина кал, а в черната разкаляна вода видя яйца и удавени мравки.

Припомни си необяснимо за онзи мравуняк сега, докато стоеше загледан към петното дим над гората на изток, загледан как се разсейва по небето. Процесията беше спряла, а лорд Джаен бе препуснал с десетина Домашни мечове, за да огледат, рисковано начинание, от което все още не се бяха върнали. Крил остана с каретата, уж за да командва останалите осем Домашни меча, макар че нямаше за какво да ги командва.

При това пътуване до мястото на бракосъчетанието Енесдия трябваше да остане затворена, скрита от погледи от затворените капаци на прозорците на каретата, и да общува само чрез тръба със слугинята си, Ефала, която седеше до коларя на капрата. Някъде по северния път извън Карканас лорд Андарист щеше да е също така обречен на самота, стига да беше тръгнал вече от града. В тази древна традиция имаше символичен смисъл, но Крил не се интересуваше много от него. Както беше казал поетът Галан, традициите криеха очевидното, а навиците крепяха света.

Следващия път, в който очите му видеха Енесдия, тя щеше да е застанала пред бъдещия си съпруг, на прага на сградата, построена от Андарист, за да заяви любовта си към нея. И Крил щеше да се усмихне, застанал до баща ѝ — заложник, превърнал се в брат, и брат, изпълнен с братска любов.

„Но аз не съм ѝ брат.“