Ковачница на мрак

Кошмарите най-сетне си бяха отишли, но въздухът все още вонеше на кръв. Той вдигна единствената си ръка и се загледа в тръпките ѝ. А може би не виждаше нищо повече от трепета на очите си. Хаосът можеше да направи света ярък, но ослепително и болезнено ярък. Чувстваше се празен отвътре, кожата му беше като коруба, загърнала кухини и обагрена в червено тъмнина. Ако можеше да извърти очите си и да погледне навътре, щеше да види пещерата на черепа си и плъхове в сметта, и трон, на който седеше изсъхналата черупка на досегашния му живот.

В селото имаше войници, с униформа, която Галдан познаваше твърде добре. Бяха изпили всичкото вино и повече не можеше да се намери, никъде. Когато Галдан бе докретал до кръчмата, за да изпроси своя дял, му се бяха изсмели, а след това го набиха — но не особено настървено. Докато лежеше в пръстта, всичко вътре в него беше избило навън като пот. Беше започнало с мръсна жалка мазнина, избила на капки по зачервената плът, а после жлъчка, последвана от кръв и след това граниво месо, загнили органи, парчета кост и бучки мозък. Всичко беше излязло навън, докато вече нямаше нищо, което да излезе. Чуваше стона на вятъра вътре в себе си, по кухата дължина на ръката си, завихрен в отпуснатите му крака, плъзнал нагоре през врата към главата му.

Стонът беше песента на отсъствието.

Легион войници бе нахлул в селото и всички бяха уплашени. Нямаше никаква причина в Ейбара Делак да дойдат войници, а и бяха твърде много. Толкова много, че бяха изпили всичкото вино.

Мърморене изпълни главата му. Зазвуча някъде далече в дълбините на черепа му и се мъчеше настойчиво да стигне до него. Искаше да се обърне. Искаше да избяга от този глас, но от мястото, където седеше, можеше да види всички граници на кралството си и във владението си нямаше къде да се скрие.

Изпратили я бяха на североизток. Толкова знаеше. Пратена при Консорта или така поне твърдеше мълвата, макар никой да не знаеше със сигурност, но владението на лорд Драконъс наистина беше натам.

Войниците — какво искаха те?

Вече можеше да чуе гласа, по-висок, но все още неясен. И все пак, колкото и непонятен да беше, тембърът на страх в него беше неоспорим. Опитваше се да го предупреди, крещеше безсилен и безпомощен — и той трябваше да предприеме нещо.

Видя как краката му се надигнаха под него, видя как се избутаха от земята и се размърдаха, за да се укрепят. Уличката се разлюля, щом се изправи, а след това се подпря тежко на стената на кръчмата. Поданиците му замръзнаха за миг, кривнали питащо нослетата си към него, а после отново се върнаха към пиршеството си.

— Кралят — изпъшка той — винаги е свободен в щедростта си.

„Една ръка, само едната. Къде е другата? Тя я взе… не, не я взе. Но може да я върне. Това може.

Има опасност. Някой пищи, в главата ми. Има опасност. Тя е в опасност.

Легионът се е пробудил. Легионът се е надигнал.

Лорд Драконъс. Тя е в опасност.“

Щеше да остави кралството си за малко. Владението щеше да процъфтява без него. Богатство и безкраен пир. Време беше да тръгне да потърси още вино.

Залитна от пресечката и излезе на улицата. Спря и се присви, щом ярката слънчева светлина го връхлетя. Малко хора се мяркаха, а и тези, които видя, се движеха бързо, уплашено, с боязънта на подгонена сган. Войници бяха напълнили кръчмата и хубавата гостилница надолу по улицата. Заели бяха къщите, изоставени след войната. Общинското пасище беше пълно с коне и въздухът вонеше от лайната им. Дим се вдигаше от безразборните огньове при селското сметище в стария храм на Отреклите се — онзи, който се беше срутил преди години, когато манастирът изгоря — в западния край, където някога бе имало горичка стари дървета. Дървото от онази горичка сега крепеше тавана на хубавата гостилница.

Чу смях откъм предните стъпала на кръчмата.

Подкупът на старата дама не беше успял. Нямаше повече вино. Сделката беше приключила. Галдан беше приключил с нея. Така ставаше, щом се опразнят някои неща.

Не искаше да си има работа с коне. „Но ние знаехме това.“ Трябваше да върви пеш. Трябваше да я намери. Трябваше да я спаси. „Вижте едноръкия крал. Отиваме да намерим нашата кралица. Едната ръка, която посягаше за богатство, сега посяга за любов.“

Галдан знаеше, че плъховете щяха да го благословят, ако можеха.

Вренек стоеше на високия хълм с изглед към Ейбара Делак. Мама му беше казала за войниците и това му напомни за последния път, когато беше видял въоръжен мъж, онзи, който беше дошъл за майката на Орфантал. Но онзи мъж беше Домашен меч, на служба на лорд. Войниците бяха друго. Служеха на някой друг, на нещо огромно и може би дори безлико. Но мама му беше казала, че тези, които са отседнали в селото сега, са тук, за да предизвикат неприятности.

Лейди Нерис Друкорлат беше буквално сама в голямата къща. Беше започнала да изпитва омраза към Вренек само като го види и предната нощ го беше набила с тояга. Не беше сигурен какво е направил, за да го заслужи, но тя беше казала ужасни неща за него, неща, които даже не бяха верни. Макар че можеше и да са, а той просто все още не го знаеше.