Ковачница на мрак

След като и последният кон си бе отишъл, Вренек нямаше никаква работа. Вече беше събрал последната изсъхнала тор от пасищата, за да я струпа за огрев, но хич нямаше да стигне да се изкара зимата. Щом войниците си отидеха, беше му казала тя, мързелуването му щяло да свърши и трябвало да слиза и да събира в полето, но трябвало да го прави нощем, за да не види никой. „Дом Друкорлас няма да бъде беден в очите им. Разбра ли ме, безмозъчен тъпак? Мила Бездна, пощади ме! Погледни тези тъпи очи! Орфантал имаше повече ум в един пръст от теб. Ще събираш в полето нощем.“ Той кимна, за да покаже, че е разбрал, благодарен, че все още е от домашния персонал, въпреки че тя никога не го пускаше в къщата.

Но войниците все още не се бяха махнали и това го оставяше без никаква работа, а това го плашеше. Тя можеше да види колко мързелив е станал и да забрави казаното. Трябваше да стигне някак до полето. Макар че може би вече бе късно. Торта дори нямаше да е изсъхнала, докато дойдеха дъждовете и снеговете, а нямаха никаква сушина, където да я събере, освен една дървена барака, пълна с тръни за сушене и парчета дървесна кора.

Още не беше ял днес. Огледа високите треви. Държеше жилава пръчка. Почнал беше да лови скокливи мишки и ако хванеше някоя, щеше да накладе огън от съчки и трева, да я опърли и най-сетне да сложи нещо в свития си от глад стомах.

Далечно движение привлече погледа му и той вдигна глава и видя няколко войници — идваха от селото по пътя нагоре към крепостта. Яздеха в бавен тръс, без строй. Видя как една жена разхлаби меча в ножницата на кръста си. Другите се разсмяха и завикаха.

Господарката не обичаше гости. Нямаше с какво да ги нахрани.

Ако побързаше, можеше да стигне навреме и поне да я предупреди. Без да пуска пръчката, Вренек затича. Беше тромав и непохватен през целия си живот, не като Орфантал, който тичаше като див заек под сянката на бухал или ястреб. Коленете му понякога се чукаха едно в друго, докато тичаше, и беше болезнено, а работните обуща, които му бяха дали, му бяха много големи и стъпалата му се изхлъзваха в тях.

Гърдите го заболяха и вече усещаше колко се е зачервил от усилието, но продължи да тича, веднъж се спъна в някакъв камък в тревата. Осъзна, че няма да успее да стигне навреме. Конете вече бяха изкачили възвишението.

Тя можеше и да се скрие. Да се престори, че я няма, да прати Джиния навън да им каже, че господарката е заминала или че може би не е добре, и те щяха да си отидат. Щеше да им каже да минат друг ден, може би след седмица. Тъй че нямаше смисъл да тича. Джиния беше умна, а освен това той я обичаше, макар тя да го дразнеше непрекъснато, че е муден и глупав, докато тя не беше, а и беше по-голяма освен това.

Нощем под завивката си се подмокряше, докато мислеше за Джиния. Като пишкане, но не беше пишкане, и му се искаше тя да не го дразни, и му се искаше също така да го пуснат вътре в къщата, за да види повече от нея, а и тя нямаше винаги да се оплаква, че миришел на конски лайна. Ако го пуснеха в къщата, тя можеше един ден да го обикне и като пораснеше още малко, като станеше колкото нея, можеше да се оженят и да имат деца, и едно от тях щеше да нарече Орфантал. Ако беше момче, разбира се.

Стигна до оградата на пасището и се провря през нея. Видя прахта от конете пред къщата, макар да идваше от задната страна на сградата. Бяха пристигнали и бяха слезли от конете, и се чу още смях, а после вик, но викът не звучеше добре.

След това чу как Джиния изпищя.

Отново затича и стигна до ъгъла на къщата. Гледката пред очите му беше нелепа. Вратата зееше. Малко встрани от стъпалата трима от войниците стояха около Джиния и един я беше хванал за раменете и я държеше вдигната така, че само върховете на кожените ѝ чехли докосваха земята. Друг войник, жена, беше вдигнала с ръка ризата на момичето. Трети войник, мъж, разкопчаваше оръжейния си колан и си смъкваше панталоните.

Другите войници трябваше да са вътре в къщата, защото оттам се чуваха викове и трополене. Господарката изрева дрезгаво, но ѝ отвърна груб смях.

Вренек затича към Джиния, вдигнал пръчката.

Някой го блъсна и го събори. Останал без дъх, Вренек падна на гръб. Видя над себе си друг войник — жената, която беше разхлабила меча си. Хилеше се.

— Вижте! Още един проклет Отрекъл се — личи му по лайната на лицето.

Вренек се превъртя на хълбок, мъчеше се да си поеме дъх. Видя как Джиния го погледна, но очите ѝ бяха безизразни. Жената, която бе вдигнала туниката ѝ, не я пускаше, но с другата си ръка беше хванала члена на приятеля си и я движеше бързо нагоре-надолу. Третият войник беше стиснал гърдите на Джиния. Вренек погледна очите на любимата си и не видя нищо, нищо живо в тях.

Въздухът най-после отново изпълни дробовете му и той се надигна на четири крака.

— Майка Тъма не ти ли стига? — попита жената и пристъпи към него. Изрита го отдолу в корема толкова силно, че го надигна от земята. Дробовете му отново останаха без въздух и той рухна и се сви на кълбо в прахта.