Ковачница на мрак

Култът беше прероден. Това поне знаеше. Кладенецът в двора беше прелял. Фонтанът в градината течеше червен от няколко дни. Това беше изнервящо. В Карканас сигурно цареше бъркотия. Самата Цитадела бе построена около древен храм на речния бог. Сагандер изпитваше определено задоволство, когато помислеше за всичко това. Когато човек погледнеше такива неща от разстояние, ясно можеше да се види, че Майка Тъма и нейният култ са само парвенюта и цялото перчене и демонстрации на сила крият нищета в сърцевината си. Нарастващото му презрение към Майка Тъма беше ново, но той намираше удоволствие в подхранването му.

Задъхан, стигна края на коридора, където той се разширяваше в пресечка под висок сводест таван. Отляво минаваше колонадата на нефа, водеща към залата за събрания, а отвъд нея бе Камерата на Бденията и след това предните врати. Само преди година щеше да е преминал това разстояние за няколко десетки удара на сърцето. Сега изглеждаше невъзможно.

Не видя никого наоколо — никой, когото да може да повика за помощ — макар че напоследък бяха все по-малко склонни да му я дават. Сърцата им се втвърдяваха към него, както знаеше, че ще стане. Съчувствието отстъпваше на жалостта, а жалостта даваше път на презрението и отвращението. Щеше да се наложи скоро да напусне. Като нищо можеше да решат да спрат да го хранят или да го къпят, или да го разнасят насам-натам. Хората са еднакви навсякъде, все едно колко високопарни клетви изричат. Помощ се дава само с надеждата, че ще бъде изплатена. Очаквания за награда дебнат зад всеки акт на алтруизъм. Но той нямаше какво да им предложи. Нищо освен повече нужда, повече слабост, повече окаяност.

Виждаха тялото му и мислеха, че умът му е осакатен. И бяха глупави да мислят така.

Смяташе да използва това, за да свали дома на Драконите, а след това съперниците си учени в богатите им домове и препълнени лекционни зали. А след това, ако можеше, и самата Майка Тъма.

„Да, всичко се е променило. Има ценност в несъвършенството, място за скрита сила и воля. Прекършените намират лукавство в изповедта си. Ранените оголват раните си и добре се хранят от чуждата жалост. Виж тази куцаща походка. Последвай ме надолу към смъртта.“

Стигна до входната врата и спря. Червени петна изпълниха главата му на пулсиращи вълни. Беше плувнал в пот и миризмата му беше зловонна. Оцелелият му крак трепереше. „Никой, който да ме пренесе. Ще платят за това.“ Започна да се бори с резето. Нищо не беше лесно вече. Трябваше да му дадат слуга.

„Пропаднал съм през леда.“

Тази мисъл го накара да се намръщи. Най-сетне успя да отвори вратата.

На ярката светлина отъпканата бяла пръст на двора бе ослепителна и го накара да потръпне. Изчака очите му да се приспособят, но като че ли не можеше да успокои дъха си.

На трийсет крачки срещу него беше главната порта. Имаше един малък прозорец с решетки на височината на главата и господарката стоеше до него с въоръжени монаси от двете ѝ страни. Повечето братя се бяха подредили по дървените пътеки близо до върха на защитната стена. На зъберите на покривите на ъгловите стени арбалетите чакаха със заредени стрели, държаха ги в готовност бдителни екипи. Суровата войнственост на гледката го стъписа.

Видя един брат, който стоеше наблизо. Младият мъж затягаше ремъците на предпазителя на лявата си ръка. Сагандер залитна към него.

— Във война ли сме, братко?

Мъжът вдигна глава.

— Учителю. Доста сте повървели, за да стигнете чак тук. Поздравявам ви.

Сагандер скри презрителната си усмивка.

— Следващия път очаквай и лехите да прекопая. — Усмивката, която получи в отговор, беше дразнеща. — Не отговори на въпроса ми, братко.

— Вярата ни е подложена на изпитание — отвърна младият мъж и сви рамене.

— С кого преговаря господарката?

— С офицер от ротата на легиона, мисля.

— Легионът на Урусандер — да, знам това. Но коя рота? Кой командва? Някоя от разформированите части ли е, или отклонил се гарнизон?

Мъжът отново сви рамене.

— Ако ме извините, сър, трябва да се качим на стената. — Избърза почти на бегом.

Сагандер вдигна ръка и избърса потта от челото си. От слънцето и горещината му ставаше зле.

Прозорчето на вратата се затръшна, той погледна натам и видя, че господарката се обърна рязко и закрачи към манастира. „Идва право към мен. Можеше да остана на вратата, в сянката.“ Докато се приближаваше, видя гняв на тъмното ѝ лице и потръпна.

Преди да успее да проговори, тя рече:

— Скрий се някъде, учителю. Може да стане напечено. — А след това го подмина, изкачи стъпалата и се скри вътре.

Сагандер я изгледа ядосано. Чувстваше се като глупак. Беше помислил, че идва да говори с него, но истината беше, че просто се бе оказал на пътя ѝ. „Поредното унижение. Едно от многото. Тези неща се трупат.“ Пренебрегна заповедта ѝ и закрета през двора към портата.

Конски копита изтътнаха от другата страна, но звукът бързо заглъхна. Пратеничеството се връщаше в Ейбара Делак. Той изруга тихо, а след това премисли. „Не. По-добре е така.“

Само един монах бе останал при портата. Изгледа Сагандер с любопитство и каза:

— Нищо повече няма за гледане, сър.