Ковачница на мрак

— Аз напускам.

— Сър?

— Всички бяхте изключително щедри към мен. Моля предайте признателността ми на господарката и на всички ваши братя. Но нямам желание да бъда заклещен в обсада. Това не е моя битка, а съм нужен в Карканас.

— Виждам, че не сте взели никакви вещи, сър…

— Пратете ми ги при първа възможност. Безопасно ли е извън портата? Нали няма никакъв риск да я отвориш?

— Няма, сър. Отидоха си. Но ми се струва, че може би трябва да говоря първо с господарката.

— Току-що говорих с нея, братко — не видя ли? Тя ми даде разрешението си. Разбери, вървенето до селото ще е достатъчно тежко за мен. Ще ми се да тръгна веднага, докато все още имам сила, защото ужасно се изморявам, щом се стъмни.

— Тогава сбогом и лек път, сър. Съжалявам, че не можем да ви откараме с кола.

— И аз, братко. Но не настоявате ли всички да се упражнявам колкото се може повече?

— Но вие най-често отказвахте, сър. Не знам дали сте готов.

— Всички винаги трябва да сме готови за всичко, братко.

Монахът вдигна резето и отвори портата.

С усмивка на лицето, въпреки болките, Сагандер изкуцука навън колкото може по-бързо. Боеше се, че всеки момент ще чуе вик от двора и след това ръце ще го задърпат назад. Но чу само как вратата се затръшна зад него и след това изстъргването на тежкото резе.

„Колко лесно било. Господарке, децата ти са глупци.“

Щом слугите на Майка Тъма бяха толкова жадни да проливат кръвта на Отрекли се, тяхна работа. Можеха да проливат колкото искат тук, докато кръвта не потечеше на реки по този коварен каменист път. Но речният бог беше стар, ужасяващо стар. Имаше сила, която щеше да разбере гняв и мъст. „Чел съм достатъчно, за да знам. Старите култове са култове на кръв. Процъфтяват от нея. Хранят се с дивачество и насилие. Речният бог ще държи десет хиляди подпухнали трупа на гръдта си и ще копнее за още.

Майко Тъма, нанеси първите си удари. Избий братята и сестрите. Убий господарката тук, само това заслужава тя. Но последният удар на тази война няма да е твоят.

Речен бог, ще ти поднеса кръвта, за която жадуваш. Това обещавам.“

Щеше да намери командира на тази рота. Тялото му може да беше сакато, но умът му не беше.

Имаше скрити пътища до манастира и той ги знаеше всички.

Кръвна сделка, в името на мъстта. Речният бог разбираше. Речният бог благославяше измяната му.

Всяка стъпка беше мъчение. Командирът щеше да го нахрани, да му предложи вино. Да му намери удобен стол и легло, и една-две жени — защо не? Той щеше да заслужи тези награди. „Религиозна война, когато онова, от което сме се бояли, се оказва нещо различно, нещо по-объркано. А получаваме това. Просто линиите са очертани рязко и взаимното избиване е единственият изход.“

Представи си себе си в края, как излиза от пушеците и пепелта, на път като този, без нищо освен овъглени кости останали по дирята му. Съперниците му мъртви, мненията им безсмислени, преценките им — похабен дъх. Драконъс — Консорт на труп. Аратан — изкормен, червата му увити около дръжката на копие. Раскан — толкова грижовен и мил, когато изливаше гореща кръв в гърлото му — е, той щеше да се удави в същото. Колкото до Пограничните мечове… Виле и Галак не бяха лоши, макар да бяха скъперници в състраданието си. В замяна щеше да ги пощади за малко, когато дойдеше тяхното време.

Триумфите напред, в края на този каменист път, грееха със светлината на скиптър, вдигнати високо като факел в тъмното. „Пламъци затвориха устата на крака ми — онзи ужасен пън, — затъкнаха я завинаги, запушиха воя вътре в мен. Ще го изригна по друг начин.

В светлината на скиптъра, това се заклевам.“

Долу се трупаха конници, излизащи от селото. Май нямаше да му се наложи да върви чак дотам в края на краищата.

Видяха ездач на пътя напред. Конят вървеше ходом, а ездачът се беше отпуснал в седлото като задрямал. Двамата съгледвачи спряха и се извърнаха към Крил и отряда му Домашни мечове.

Сержант Агалас до Крил изсумтя и каза:

— Без униформа е.

— Ще го разпитаме.

Съгледвачите ги изчакаха и подкараха с тях.

Щом се приближиха в тръс, мъжът вдигна глава, сякаш събуден от конския тропот. Лицето му беше отекло като от жесток побой. Едното око беше кървясало. Пръст беше зацапала дрехите му, както и почернели петна засъхнала кръв.

Агалас махна с ръка и отрядът се строи в колона зад нея и Крил. Двамата продължиха напред и спряха пред непознатия.

— Изглеждате доста пострадал — каза Крил.

Мъжът сви рамене и каза:

— Оцелях.

— Видяхте ли войници на легиона по този път? — попита Агалас.

— Кой легион? На Урусандер или на Хуст?

Крил примига.

— Хуст ли? Не, на Урусандер.

Мъжът поклати глава.

— Никого не видях, а яздя от цял ден.

— Яздите накъде? — попита Агалас.

— Към Карканас. Мислех да се наема някъде. Бил съм охрана на кервани, мога пак да се хвана. Неспокойно е из страната напоследък.

Агалас като че ли се подразни от този отговор.

— Откъде идвате?

— От Райвън. Мислех да пробвам при Пограничните мечове, но те май не взимат вече, откакто дойде мирът.

— Дълъг път е дотам — отбеляза Крил.

Мъжът кимна.