Ковачница на мрак

Надигна се, изкуцука до Джиния и я издърпа от торта. Видя, че клепачите ѝ трепнаха, а след това отново застинаха, но дишаше и това беше добре — означаваше, че всичко е наред.

Този път се оказа по-трудно да я вдигне, тъй като и двете рамене го боляха ужасно, но все пак успя. Тръгна залитайки към развалините на изгорялата конюшня. Горещината лъхаше в гърба му, докато се тътреше по каменната настилка. Пъхна се през една пролука в каменната основа на стената. Тук въздухът беше по-хладен и без дим. Положи Джиния на земята, седна до нея и отпусна гръб на стената.

Загледа се в хубавото ѝ лице. Погледът ѝ беше блуждаещ, когато бе уморена, но сега не можеше да го види — очите ѝ бяха затворени. Дори когато го беше виждал, му се струваше малко превзет, но това я правеше още по-хубава. Проблемът беше да измисли какво да прави сега. Хората в селото щяха да видят пушека и да разберат, че цитаделата гори. Но нямаше да предприемат нищо. Не бяха достатъчно. Единствените, които можеше да се притеснят, бяха мама и куцият чичо на Джиния.

Тъй че щеше да ги изчака.

А щом се оправеше, щеше да си направи копие, както му беше показал Орфантал — той пък откъде го беше научил? Намираш си прът от здраво дърво, нагряваш го и го изправяш, и пак го нагряваш, за да се втвърди дървото, особено при върха. Като си направеше копието, щеше да тръгне и да подгони сержанта, онази, дето го беше промушила, а после тримата, които бяха наранили Джиния, а после и ония в къщата, дето бяха убили лейди Нерис. Щеше да ги намери, защото имаше три имена. Терла, Фараб и Прил.

Загледа ожулените си колене. И червените отоци от изгарянията, и космите по тялото, които вече бяха побелели и се разпадаха на прах, щом потъркаше кожата си, и петната кръв, по които вече бръмчаха мухи. Виждаше болката вътре в главата си и тя цялата беше червена, но реши да стои настрани от нея.

„Тя ме нарече Отрекъл се, но никога нищо не съм отричал. Никога нищо не са ми искали дори, тъй че не бих могъл и да отрека, нали? Виждал съм манастира веднъж, онзи оттатък реката, и приличаше на крепост, или на място, където пращат престъпници. Уплаши ме.“

Искал беше да е герой. Да спаси някого. Да спаси лейди Нерис, точно както щеше да е направил Орфантал. Нищо никога не ставаше както трябва в живота му.

„Не трябваше да ме промуши. Болеше повече и от боя с пръчката.

Един ден аз ще я промуша и да видим дали ще ѝ хареса.“

Чу тънкия глас на мама да вие името му в безпомощна скръб и изрева, за да я привика. А когато най-сетне я видя и тя го видя и забърза към него, започна да крещи и не можеше да спре.

Учител Сагандер се подпря на патерицата. Подплънката с нищо не облекчаваше болката в рамото му, но оцелелият му крак болеше още повече. Представа си беше нямал, че може да има толкова болка в едно остаряло тяло и че всяко жегване и спазъм носят още и още. Все едно виждаше всичко отвътре, под кожата си — черно като катран, омърсено от болката и омразата, които сякаш се бяха вкопчили в свирепа прегръдка като любовници, жадни да се погълнат един друг. Но това изтезание не стигаше. Още чувстваше крака, който вече го нямаше, чувстваше гнева му, несекващата му настойчивост. Обсебваше го, нахлула през усещанията за жесток студ и разкъсваща топлина, влудяващ сърбеж и дълбока изтръпналост.

Стоеше подпрян на патерицата в тесния коридор и се мъчеше да чуе какво говорят при входната врата. От прозореца на малката си килия беше видял войници от легиона. Във външния свят ставаха неща, крачеха с нечути стъпки по земната твърд, а изолацията, която си бе наложил заради оздравяването, вече го стягаше толкова силно, че отприщваше вой в ума му.

Онзи вик го разбиваше. В Ейбара Делак имаше войници от легиона. Десетина или повече бяха препуснали до манастира. Видял беше монаси да се снаряжават и сега при портата като че ли имаше сблъсък.

А той стоеше тук, толкова слаб, че едва ли можеше дори да изкрета навън.

Момчето имаше да отговаря за много неща. По-добре да се беше удавило под леда преди години. А колкото до трите дъщери, беше видял достатъчно, за да знае, че баща им би трябвало да им е прерязал гърлата още при раждането им. Домът Дракони беше прокълнат от собствената си кръв, от собствените си тайни истории, които лордът пазеше толкова добре. Но учителят се беше добрал до някои истини. Не беше губил всичкото това време тук в манастира.

Беше отдъхнал достатъчно. Болката все едно нямаше да се махне.

Сагандер закрета по коридора. Вратите на килиите от двете страни зееха отворени, доказателство за припряност. Вътре се мяркаха скромни вещи, нищо ценно и интересно.