Ковачница на мрак

Лейди Друкорлат вече крещеше и Вренек видя как един от войниците се появи на прага, повлякъл старицата за врата. Запокити я над стъпалата и тя падна тежко на камъните. Нещо се счупи, кост сигурно, и господарката изпищя от болка.

— Много е стара за шибане тая — заяви войникът, щом слезе от стъпалата зад Нерис. — И къщата е шибано празна, макар че Прил още оглежда. Никакви други слуги също. Жалка работа.

Жената, която стоеше до Вренек, не беше помръднала. Стиснала беше юмруци и като че ли гледаше какво правят на Джиния. Дишаше учестено и лицето ѝ беше почервеняло. Вонеше на вино.

Очите на Джиния бяха затворени и главата ѝ се люшкаше, и ако не беше войникът, който я държеше, щеше да е паднала. Вренек беше сигурен, че е мъртва. Когато жената издърпа ръката си изпод ризата ѝ, тя беше почервеняла от кръв. Мъжът, когото беше стискала, беше излял пишкането, което не беше пишкане, и сега се отдръпна назад, а жената му се изсмя.

Тази над Вренек заговори, гласът ѝ беше силен и властен.

— Оправете го това, бързо. Ако капитанът види или чуе, ще ни избеси до един.

Мъжът от стъпалата рече:

— Само един начин има да се оправи, сержант.

— Ами почвайте — отвърна тя. — Тук може да не идва никой, както казваха, но тия слуги все имат семейства някъде. Трябва да изчистим така, че да не оставим никакви следи.

По земята имаше кръв, лейди Нерис се беше превъртяла на хълбок и стенеше.

— Добре, само че как?

Сержантът въздъхна.

— Ама ти наистина нямаш мозък, а, Терла? Вкарваме телата в къщата и я изгаряме до основи. Видели сме дима, но не сме стигнали навреме да спасим някой. Трагична злополука. Фараб, уби ли момичето?

Жената с окървавената до лакътя ръка сви рамене.

— Сигурно. Все едно, няма да се оправи.

— Внесете я в къщата тогава.

Сержантът погледна Вренек отгоре. Той се опита да я спре с поглед, но тя не му позволи. Извади меча си и го насочи към него. Вренек се опита да се свие на кълбо, но тя все пак го прободе.

Прободе го в лявото рамо, сряза мускула, докато острието не изстърга в костта, а оттам се хлъзна в гърдите му. Заподскача по ребрата му, а след това под корема и се заби в бедрото му.

Когато жената измъкна оръжието, болката изригна.

Свести се от кашлицата. Всяко изкашляне беше агония. Кръв имаше навсякъде. Лявата му ръка беше безчувствена, затисната на пода от тежестта на собственото му тяло. Когато я издърпа, потече още кръв, след което започна да се цеди на капки през черните петна засъхнала кръв. Стаята беше пълна с дим. Беше в къщата. Огледа се — очите му сълзяха — и видя пламъци навсякъде. Джиния лежеше до него неподвижна и ужасно пребледняла. Той посегна и я пипна. Кожата ѝ беше хладна, но имаше живот в нея.

Беше тромав, но не беше слаб. Преди време често вдигаше Орфантал с една ръка, въртеше го и момчето пищеше от удоволствие. Джиния обаче беше по-тежка, а го беше обзела слабост, която не проумяваше, но успя да намести отпуснатото ѝ тяло на раненото си рамо. Когато се надигна задъхан под тежестта ѝ, димът го заслепи. Но му се стори, че видя изход по главния коридор. Олюля се натам.

Горещината беше ужасна и пламъците пареха, но нямаше да си позволи да трепне, защото щеше да я изпусне, тъй че изтърпя изгарящите им езици, които пърлеха косата му и го караха почти да закрещи.

Отдясно, в другия край: дим, но без пламъци. Тръгна натам.

Увиснала на пантите врата. Залитна през прага и се озова в стая — стаята на Сандалат, позна я по капаците на прозореца. Не бяха останали никакви мебели, дори гоблените по стените ги нямаше. Леглото беше натрошено за подпалки. Нищо нямаше за горене. Вренек продължи към прозореца.

Всичко започваше да се намества в ума му. Бяха ги качили на горния етаж. Бяха подпалили всичко, което можеше да гори на долния. Не беше видял тялото на господарката, но знаеше, че е тук някъде. Знаеше също, че няма надежда да го намери. Не можеше да е герой в този ден. Можеше само да спаси Джиния, девицата, която обичаше.

Сложи я под прозореца, вдигна резетата и бутна капаците. Погледна навън и надолу. Орфантал веднъж беше скочил от този етаж, от един склад над кухнята, и се беше приземил като котка върху кухненската смет. Беше си оцапал дрехите и Вренек го биха с камшик затова, че му е позволил.

Сега, докато подът изгаряше стъпалата му — направо през кожата на изтърканите работни обуща, — се наведе навън и огледа долу. Имаше струпана тор за сушене, защото този прозорец вече не се отваряше, а стената беше откъм слънцето и това пазеше всичко сухо. Обърна се, надигна с една ръка Джиния и избута отпуснатото ѝ тяло над перваза, с краката напред. Изтърва я и тя падна, преди да е готов. Погледна долу и видя, че е паднала в торта. Не можеше да разбере дали си е счупила нещо, не и с цялата тази кръв, полепнала по краката ѝ.

Измъкна се навън и скочи. Излетя малко по-далече и падна на края на купа. Ударът беше толкова силен, че го отхвърли напред и промушеното му бедро поддаде. Заболя го почти колкото от изгарянията.