Ковачница на мрак

По пътя нямаше никакво движение, а гората вляво от тях, накъсана от пътеки, изглеждаше лишена от всякакъв живот: дървета като кости, листа като прашинки. Реката отдясно им предлагаше гледка на затлачен с кал бряг, по който растенията бяха изтръгнати от несезонни течения и покачвания на водата. Докато пътуваха от дома Инис, почти не бяха изоставали от течението на Дорсан Рил на юг, но сега познатата вода като че ли беше избързала напред и на нейно място бе останало нещо по-тъмно и по-чуждо. Знаеше, че тези представи са глупави. Теченията бяха неспирни и изворите на реката високо в планините на север също никога не секваха.

След като огледа пак началото пътеката, по която беше тръгнал отрядът, Крил заслиза към реката. Черната вода таеше скрито всяко обещание и дори да бръкнеше човек в нея, нямаше да намери какво да хване. Помисли си за ледения ѝ допир и за изтръпването, което го чакаше в дълбините ѝ. „Речен бог. Водата ти не тече чиста, тъй че оставаш сляп за брега и земите отвъд него. Но чудя се… гладуваш ли? За всичко онова, което не можеш да имаш? За всичко, което не можеш да надвиеш? Традициите на течението, навиците на наводняването и загадките, които таиш: това са нещата, които Отреклите се искат да боготворят. И не виждам никакво престъпление в това.“

Тази сватбена церемония щеше да е последната му отговорност към рода Инис. Дните му на заложник щяха да свършат. Чувстваше се като врана, изгубена сред ято пойни птици, обкръжена от нежни песни и засрамена от собствения си грак. Дурав се бяха отдали на меча, създали бяха от живота си традиции на насилие и навици за убиване и макар Крил все още да не беше сложил край на нечий живот, знаеше, че ако възникне необходимост, няма да се поколебае.

Помисли отново за капитан Скара Бандарис и неговите бойци и за жалката, ръмжаща глутница джелекски деца, които бяха ескортирали. Беше се чувствал удобно сред тях. Да разбереш ума на един войник беше проста задача. Дори вглеждането в свирепите очи на онези диви кутрета се бе оказало упражнение в разпознаване, въпреки тръпките, които пробягваха по гърба му.

Родът Инис вече му изглеждаха чужди и връзките му с тях се изопваха, разпадаха се, разнищваха се. Беше готов да извади меч и да посече и последната. „Приключих с тези леконравни млади жени и тъжни старци. Приключих със сприхави художници, които виждат твърде много. Приключих с кикотещите се девици, които ти оголват плът при всеки повод, сякаш съм някакъв роб на изкушението. Оставям на Оссерк това легендарно мъжество — стига приказките на Скара в това отношение да са верни.

Спинок, къде си? Искам да препускам до теб и да се чувствам на мястото си.“

Можеше дори да се включи в отряда на Скара. Великият дом Дурав умираше. Можеше вече да е мъртъв, скрит в сянката на братовчедите си Хенд, които твърдо бяха във възход. Крил се беше изолирал, а и нямаше верен слуга, който да му донася слухове — слухове и мнения, които никой не смееше да изрече пред самия него. Но подозираше, че положението му е ниско, а перспективите — малко. Тъй или иначе, мисълта да дебне из Цитаделата като псе, душещо благородна кръв, го отвращаваше.

Реката се плъзгаше пред очите му. Ако отстъпеше, тук и сега, и отправеше молитва към речния бог, молбата му щеше да е скромна. „Погълни смута в душата ми. Изтръгни го и го захвърли в тъмната кал, настръхналите дънери и хлъзгавите камъни. Вземи от мен всичко това, моля те.

Едно посичане с меча и любовта умира.“

Чу коне зад себе си. Препускаха в галоп. Обърна гръб на реката и неизречената си молитва и тръгна обратно към пътя.

Джаен се беше намръщил и Крил веднага забеляза умората на Домашните мечове зад него. Лицата им бяха строги. Очите му отново се спряха на Джаен и Крил стъписан видя, че мъжът се е преобразил. „Пойната птица разтваря черни криле, а зад нея кръжи ято врани.

Аз съм глупак! Той се е бил във войната — как можах да забравя това?“

Лорд Джаен слезе от коня. Ефала се беше навела към тръбата и се опитваше да привлече вниманието му, но лордът я пренебрегна и подкани с жест младия Дурав да идат на речния бряг.

На калната ивица спряха и Джаен постоя известно време мълчалив, вперил очи в извивките на течението. После смъкна ръкавиците си и каза:

— Грозно нахлуване, Крил Дурав.

— Имало е насилие.

— Щях да кажа „село“, но няколко колиби на Отрекли се едва ли заслужават това име. — Отново замълча.

— Милорд, брачната церемония чака. Ако има разбойници…

— Това е моя земя, заложник.

— Отрекли се…

— Крил. — Грубият глас на Джаен изстърга като нащърбено острие по камък. — Могат и отровна гъба да почитат, все ми е едно. Всички, които живеят на моята земя, са под моя закрила. Това е атака над дома Инис. Грабители? Разбойници? Не мисля.

— Сър, не разбирам — кой друг би могъл да има причина да избива Отрекли се?

Джаен го изгледа преценяващо.

— Това става, като се скриеш в дупка, изровена от собствените ти ръце. Изстиска ли вече хубаво живота от разбитото си сърце? Закопай го в дупката, Крил Дурав. Светът се събужда разтърсен и да спиш е гибелно.