Читаем Ковачница на мрак полностью

Изведнъж му се дощя да я удари. Дощя му се да я накара да изпита болка — неговата болка. И осъзна, стъписан, че не е първият, който е изпитал това. Гневът му се стопи.

— Не ми казваш нищо, което вече не знам — промълви той и лицето му се изкриви от горчивината, която чу в собствените си думи.

— Това е моят дар — каза тя и се усмихна отново.

— И като получаваме този дар, единственото, което можем да направим, е да те нараним.

— Не мен наранявате, капитан Айвис.

— Значи не чувстваш болка?

— Само вашата.

Тогава той се обърна. Дълъг път го чакаше обратно до цитаделата — път от един свят до друг. Щеше да отнеме останалото от вечерта. Искаше да вярва най-доброто за хората, дори за Отреклите се. Но това, което бяха направили, го ужасяваше. Не можеше да побере в ума си магията, която бяха пробудили, нито какви отвратителни ритуали са извършили на това тайно място. Не знаеше как са я намерили. Дали са я сътворили от самата земя, или от кръвта на жертвоприношения.

Стигна края на поляната и продължи по пътеката от уродливи дървета. Чувстваше се изплют, запокитен в безцветен, безжизнен свят. Гората сякаш изведнъж замря и той си помисли, че ако посмее да спре, ако посмее да се задържи на място, за да си поеме дъх, ще чуе песента на дърветата. Песента на смъртта им.

Малис седеше със сестрите си в убежището, което бяха намерили под кухнята. Точно отгоре беше пекарната и каменната основа на огромната пещ оформяше задната стена на стаичката. Там, където се бяха присвили сега, от дъските на пода се изсипваше смляно брашно всеки път, щом някой изтупуркаше над главите им и на слабата светлина от фенера, поставен на един рафт, въздухът като че ли се изпълваше със сняг.

— Само ако не беше заложница — прошушна Енви. — Щях да ѝ нарежа лицето.

— Пусни въглени на него, когато е заспала — каза Спайт.

— Направи я грозна — добави Малис, зарадвана на играта, въпреки че я играеха непрекъснато, скрити в тайните стаи на къщата, сбрани една до друга като вещици или врани, докато хората вървяха горе, без нищо да знаят — и глупави освен това.

— Отрова ще е идеално — почна Спайт, но Енви поклати глава и каза:

— Не отрова. Малис е права. Направи я грозна. Накарай я да живее с това до края на живота си.

Преди седмици се бяха скрили в ъгловата кула срещу тази, в която се криеше Аратан, и бяха гледали пристигането на новата заложница. Енви беше побесняла, когато Малис подхвърли колко е хубава, и с това се беше започнало: плановете им да съсипят тази красота. Дотук, разбира се, нищо не беше сторено — само думи, — защото беше така, както Енви бе казала. Сандалат Друкорлат беше заложница, а това означаваше, че не могат да я пипнат.

Но все пак беше забавно да го обмислят. А ако се случеха някои злополуки, какво пък — те просто се случват, нали?

— Твърде стара е за заложница — каза Спайт. — Старица. Трябваше уж да получим истински заложник, не нея.

— Момче щеше да е най-добре — каза Енви. — Като Аратан, само че по-малък. Някой, когото да можем да подгоним и да го сгащим. Някой, който да е твърде слаб, за да може да ни спре да му правим каквото си поискаме.

— Какво щяхме да му направим? — попита Малис. Беше най-малката, тъй че можеше да задава глупави въпроси, без сестрите ѝ да я бият твърде много, а понякога не я биеха много дори, нито пъхаха в нея неща, от които болеше, и тогава разбираше, че въпросът ѝ е бил добър.

Спайт изсумтя.

— На теб какво правим? — попита тя и Малис видя блясъка на усмивката ѝ, а никога не беше добре, когато Спайт се усмихнеше. — Ще го тъпчем, какво. И ще продължаваме, докато не почне да ни моли.

— Моленето никога не върши работа — каза Малис.

Енви се изсмя.

— Идиотка. Ще ни моли за още. Бихме могли да го направим наш роб. Искам роби.

— Робите ги премахнаха — изтъкна Спайт.

— Аз ще ги върна, като порасна. Всички ще ги направя роби и всички ще трябва да ми служат. Ще управлявам империя. Ще избия всички хубави жени в нея, или може би просто ще ги загрозя завинаги.

— Май никога няма да пораснем — въздъхна Малис.

Видя как сестрите ѝ се спогледаха мълчаливо, а после Енви сви рамене и каза:

— Птиците драскуни. Малис, чувала ли си за птиците драскуни?

Малис поклати глава.

— Правят си малки гнезда, но снасят твърде много яйца — обясни Енви. — Всички пиленца се излюпват и отначало всичко си е наред, но после почват да растат.

— И гнездото става все по-малко — каза Спайт, протегна се и връхчетата на пръстите ѝ полазиха по ръката на Малис.

Енви наблюдаваше със светнали очи.

— Тъй че най-големите се струпват върху малките. Убиват ги и ги ядат, докато гнездото вече не е толкова тясно.

Пръстите на Спайт тръгнаха нагоре по ръката, все по-близо към шията на Малис.

— Не обичам птици драски — каза Малис и потръпна от допира.

— Драскуни — поправи я Спайт, все така усмихната.

— Хайде пак да си говорим за заложницата — предложи Малис. — Как ще я направим грозна.

— Много си малка, за да разбереш татко — каза Спайт. — Когато ни говореше как ще пораснем. Осем години, също като тайстите, а никой не знае нещо друго. Порастваме като тях. Но само за тези първи осем години. Или девет.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Сиделка
Сиделка

«Сиделка, окончившая лекарские курсы при Брегольском медицинском колледже, предлагает услуги по уходу за одинокой пожилой дамой или девицей. Исполнительная, аккуратная, честная. Имеются лицензия на работу и рекомендации».В тот день, когда писала это объявление, я и предположить не могла, к каким последствиям оно приведет. Впрочем, началось все не с него. Раньше. С того самого момента, как я оказала помощь незнакомому раненому магу. А ведь в Дартштейне даже дети знают, что от магов лучше держаться подальше. «Видишь одаренного — перейди на другую сторону улицы», — любят повторять дарты. Увы, мне пришлось на собственном опыте убедиться, что поговорки не лгут и что ни одно доброе дело не останется безнаказанным.

Анна Морозова , Катерина Ши , Леонид Иванович Добычин , Мелисса Н. Лав , Ольга Айк

Фантастика / Любовное фэнтези, любовно-фантастические романы / Самиздат, сетевая литература / Фэнтези / Образовательная литература