Ковачница на мрак

— Това е защото не сме тайсти — прошепна Енви.

Спайт кимна, докато ръката ѝ се плъзгаше около гърлото на Малис.

— Ние сме различни.

— Но мама беше…

— Мама? — Спайт изсумтя. — Нищо не знаеш за мама. Това е тайна. Само аз и Енви знаем, защото ти не беше достатъчно голяма, достатъчно важна.

— Татко казва, че е в природата ни — добави Енви.

— Кое? — попита Малис.

— Да порастваме… бързо.

— Плашещо бързо — кимна Спайт.

— Аратан…

— Той е различен…

— Не е, Спайт — прекъсна я Енви.

— Различен е!

— Е, наполовина различен, добре. Но видя как ни изпревари.

— След леда.

— И това е тайната, Спайт. Първо трябва почти да умреш. Това имах предвид. Това исках да кажа.

Малис не разбираше за какво си говорят. Не ѝ харесваше как Спайт я държеше за гърлото, но не смееше да мръдне. Да не би Спайт да реши да не я пусне.

— Мразя Сандалат Друкорлат — каза тя. — Защо заложниците трябва да са толкова специални? Да я напием и после да ѝ нарежем лицето, да ѝ опърлим бузите и челото с въглени и да ѝ изгорим косата. Да сложим въглен на едното ѝ око. Да изгори!

— Искаш ли да пораснеш? — попита я Спайт.

Малис кимна.

— Да пораснеш бързо? — настоя Енви, наведе се и погали Малис по косата. — По-бързо от нас? Искаш ли да ни изпревариш, мъничко? Ако го направиш, ще можеш да ни командориш. Ще можеш да ни накараш да лягаме с кучета и да ни харесва.

Малис помисли за кучето, онова, дето Айвис трябваше да убие. Помисли какво бяха направили на Аратан, когато беше още малък, толкова мъничък, че не можеше да изгони кучето, не и след като трите го държаха да не мърда. Зачуди се дали той помни това.

— Искаш ли да ни караш да лягаме с кучета? — попита я Спайт.

— Джелеки — отвърна Малис. — Пораснали. И ще ви накарам да ви харесва даже, и да молите за още.

— Разбира се, че го искаш — промърмори Енви. — Освен ако ние не решим пак да те изпреварим и пак да те направим по-малка от нас. Тогава ние ще те дадем на джелеките.

— Няма да ви позволя!

— Но ние сме две — изтъкна Спайт, — а ти си само една, Малис. А и вече те караме да харесваш много неща.

Но Малис само казваше, че ги харесва. Истината беше, че мразеше всичко, което ѝ правеха. Искаше да ги убие и двете. Нямаше да се задоволи само да ги накара да лягат с кучета или с джелеки, или със стари олигавени мъже. Когато пораснеше, щеше да убие сестрите си. Щеше да ги нареже на парченца.

— Направете ме да порасна бързо — каза тя.

Усмивката на Спайт се разшири и ръката ѝ се стегна около гърлото на Малис.

Когато вече не можеше да диша, тя започна да се бори, опита се да издраска лицето на Спайт, но Енви се хвърли, сграбчи я за китките и избута ръцете ѝ надолу. Малис зарита, но Спайт се извъртя и седна върху нея. А ръката продължаваше да стиска и беше ужасно силна.

Спайт се засмя и очите ѝ блеснаха.

— Снощи сънувах това — прошепна тя. — Сънувах далечно убийство. Беше чудесно.

Малис усети как очите ѝ се облещиха, лицето ѝ стана непоносимо горещо. Чернотата я обкръжи и погълна всичко.

Енви чу как нещо се прекърши в шията на Малис и издърпа ръцете на Спайт. Главата на сестричката им се люшна назад и разкри дълбокия отпечатък на гърлото ѝ — ивиците, оставени от пръстите, белите бучки от кокалчетата и извитите драскотини от ноктите.

Двете зяпнаха онемели Малис.

После Спайт изсумтя:

— Не стана. Не стана като с Аратан. Изобщо не се получи, Енви.

— Не съм сляпа — сряза я Енви. — Сигурно си сбъркала нещо.

— Направих каквото ми каза!

— Не… душенето беше твоя идея, Спайт! От твоя сън!

— Виж — прошепна Спайт, — направих го два пъти вече. Два пъти убих, и двата пъти еднакво. Душих ги до смърт.

— Ето какво става, като стигнеш много далече в сънищата си — каза Енви. — Казах ти да не се отдалечаваш. Гледаш през твърде много очи.

— Не гледах само — отвърна Спайт. — И него го направих така.

— Тогава е от силата ти. Татко каза, че имаме сили. Каза, че имаме аспекти, това каза.

— Знам какво каза. Бях там.

— Така ги направи, да. Аз ги карам да го искат. — Енви погледна отпуснатото телце на Малис. — Чудя се нейният аспект какъв беше.

— Никога няма да разберем. И тя също.

— Ти я уби, Спайт.

— Беше злополука. Опит. Татко е виновен, заради това, което каза.

— Ти уби Малис.

— Без да искам.

— Спайт?

— Какво?

— Какво беше усещането?

Под фурната имаше ниша, където някой беше откъртил няколко камъка от основата, сякаш за да крие нещо, но нямаше нищо. Беше точно колкото да се събере телцето на Малис и след като натиснаха с крака, седнали на пода, и една-две кости изпукаха, успяха да я натикат цялата. Откъртените камъни бяха тези, на които винаги седяха. Сега Спайт и Енви ги избутаха до стената, за да прикрият нишата.

— Хилит ще е проблем — каза Спайт. — Ще иска да разбере къде се е дянала Малис.

— Значи ще трябва да направим каквото казахме, че ще направим.

— Сега ли?

— Нямаме избор. Не е само Хилит, нали? Също Атран, Хидаст и Айвис.

Спайт ахна.

— А заложницата?