Ковачница на мрак

Кадаспала знаеше, че в чувството има сила и че тя може да се разлива, докато напои земята, докато зацапа камък и изкриви дърво. Че може да отравя деца и с това да подновява пагубния цикъл поколение след поколение. Такива хора превръщаха дома си в божи скут и се свиваха плътно в удобната му, позната теснота.

Кадаспала не искаше да има нищо общо с това, но изобщо не беше толкова неуязвим, колкото му се искаше: дори твърдението, че винаги стои настрани от такива неща, само по себе си беше илюзия. Не вярваше в богове, но си имаше своите. Идваха при него в най-простата от всички форми, отбягвайки всякаква външност, а и самата вещественост понякога. Идваха при него на порой, с всеки миг — всъщност дори в съня му и в сънните светове, които витаеха в него. Виеха. Шепнеха. Галеха. Понякога лъжеха.

Боговете му бяха цветове, но той не ги познаваше. Носеха упоителни чувства и пред тях, в мигове на слабост или уязвимост, той понякога се свиваше в ужас или крещеше, мъчеше се да се отвърне от тях. Но зовът им го връщаше безпомощен, душа на колене. Понякога можеше да ги вкуси или да усети топлината им по кожата си. Понякога можеше да ги помирише, ухаещи на обещание и бързо прокрадващи се от спомените му, за да си присвоят с това тези спомени. Толкова жалко беше станало преклонението му, че вече виждаше себе си в цветове — пейзажа на ума си, прилива и отлива на чувствата, безсмислените водопади от цветове зад клепачите, когато ги стиснеше срещу външния свят. Знаеше сините, пурпурните, зелените и червените оттенъци на кръвта си. Познаваше розовината на костите си с наситено червената им сърцевина. Познаваше залезните багри на мускулите си, посребрените езера и гъбестата пъстрота на органите си. Виждаше цветя в човешката кожа и можеше да подуши уханията им или, понякога, застоялата готовност на страстта — онзи копнеж да докоснеш и да усетиш.

Боговете на цвета идваха в любовната игра. Идваха в насилието на войната и в клането на животни, в сечта на житните стръкове. Идваха в мига на раждането и в чудото на детството — нима не казваха, че новородените бебета виждат само цветове? Идваха в приглушените тонове на скръбта, в конвулсиите на болка от рана и болест. Идваха в пламъците на гнева, в ледената хватка на страха — и всичко, което докоснеха, зацапваха завинаги.

Имаше само едно място и едно време, когато боговете на цвета отстъпваха, чезнеха от обсега на смъртните, и това място, това време, беше смъртта.

Кадаспала боготвореше цвета. Той беше дарът на светлината. И в тоновете му, тежки и леки, смътни и щедри, бе нарисуван целият живот.

Когато помислеше за безчувствен свят, съставен от безчувствени неща, виждаше свят на смърт, селение на неизмерима загуба, и това бе място, вдъхващо страх. Без очи, които да виждат, и без ум, който да внесе ред в хаоса и с това да донесе разбиране, в такъв свят боговете отиваха, за да умрат. Нищо засвидетелствано, тъй че и нищо, което да се възроди. Нищо видяно, тъй че и нищо, което да се намери. Нищо отвън, тъй че и нищо отвътре.

Беше пладне. Яздеше през гора, в която отвсякъде слънчевата светлина с усилие достигаше до земята, докосвайки я смътно тук, по-дръзко там. Даровете ѝ бяха цветни мазки на четката. Имаше навика деликатно да рисува с пръстите на дясната си ръка, да гали нежно във въздуха — не му трябваше никаква четка. Стигаха му само очите, умът и въображението помежду им. Правеше очертания с ловките потрепвания на тези пръсти, а после ги запълваше със сладостен цвят — и всяка фигура беше молитва, жертвен дар към боговете му, доказателство за любовта и предаността му. Ако други видеха движенията на дясната му ръка, несъмнено щяха да ги помислят за нервни тръпки. Но истината беше, че тези пръсти рисуваха реалността, и доколкото Кадаспала знаеше, даваха доказателство за всичко, което той виждаше и което съществуваше, за да бъде видяно.

Разбираше защо смъртта и покоят са свързани. В покоя вътрешното бе мълчаливо. Живият разговор беше приключил. Пръстите не се движеха, светът не бе нарисуван жив, а очите, вторачени невиждащи, бяха изгубили образа на боговете на цвета. Когато се взреше в лицето на мъртъв човек, когато погледнеше в бездушните очи, можеше да види верността на убежденията си.

Беше пладне. Слънцето с усилие се провираше надолу и боговете пърхаха, пъстри и изпълнени петна от блясък сред сумрак и сянка, а Кадаспала седеше на мулето си и едва забелязваше тънките струйки дим, къдрещи се около глезените на животното, защото вниманието му бе приковано в лицето — в очите — на трупа на земята пред него.