Ковачница на мрак

— Ще се погрижат за нея.

— Знам — отвърна Гурен. — Обещано е.

— Ще дойдеш ли в цитаделата, Гурен?

— Защо?

— Искам да сте под покрива ми. Искам дъщеря ти да те завари там, с нея, когато се изцери.

— Имам работа тук.

— Ще освободя един от ковачите да те замести.

— За колко време?

— За колкото се наложи.

— Докато умра? Трябва да е докато умра, сър, а и след това. На градчето му трябва ковач, повече, отколкото на вас.

— Ако държиш под око работата, която се върши в цитаделата, Гурен, значи сме се разбрали.

— Мога да го правя. Докато се държа на крака. И да не съм чул, че лечителите ви ще се занимават с мен.

— Не бих направил това — отвърна тихо Урусандер.

Гурен кимна рязко.

— Ще пратим фургон за теб и дъщеря ти — каза лордът.

— Искам и някои от инструментите си. Най-добрите.

— Разбира се.

— А като си отида, сър, с дъщеря ми какво? Връща се в тази празна къща ли?

— Ако позволиш, Гурен, бих я осиновил официално.

— Бихте, нали? — Гурен извърна очи и огледа привлечените от шумотевицата хора от градчето. — Само че тя вече не е момиче. Жена е и така има нужда да се отнасят с нея. Не я наричайте „дъщеря“ или каквото и да е друго. Тя е моя дъщеря — аз и Шелас я направихме.

— Знам — отвърна Урусандер.

Гурен кимна.

— Гурен — каза Урусандер, по-високо и официално, — как е водата помежду ни?

Гурен го погледна в очите и с изненада видя, че болката си е отишла, очите вече бяха пълни с топлина. Кимна и каза:

— Водата е чиста, милорд.

Серап видя лорд Урусандер преобразен. Видя командира, когото винаги беше познавала. Всякаква нерешителност бе изчезнала. Най-сетне имаше да се вършат неща, да се разпратят заповеди. Съжаляваше само за отсъствието на Оссерк. Допускаше, че е избягал след убийството на Милик. Избягал бе с мисълта, че вече е престъпник и почти със сигурност отхвърлен от баща си за престъплението. Момчето изобщо не разбираше баща си. Но пък това неразбиране беше взаимно.

Как можеше да е иначе при толкова много кал във водата помежду им? Кал и завихрени течения, безкрайното и безпомощно разбъркване на наноси, така че нищо да не може да се утаи.

Но в този ден видя един стар мъж и един съкрушен, съсипан от чувство за вина командир изправени лице в лице и сключили мир.

Ето, че тръгнаха, като стари приятели, към къщата, а след това влязоха вътре.

„Майко Тъма, намерила си достоен съпруг тук. Най-достоен съпруг.“

Когато се обърна, за да се върне при коня си, погледна нагоре и видя, заплющяло на вятъра, знамето на легиона — високо над караулката на портата.

Беше станало.

Легионът на Урусандер се беше върнал в Куралд Галайн.

На фона на синьото безоблачно небе знамето бе като златен меч, врязан от самото слънце. Тя примижа към него. Художниците наричаха този цвят лиосан.

След ужасната треска, в странно, топло безмълвие, което бе изпълнило съществото ѝ, Ренар отвори очи. Видя баща си, а с него — непознати лица. Изкривеното, увредено зрение, обхванало лявото ѝ око, вече го нямаше и всичко изглеждаше невероятно чисто. Дори болката на подутото ѝ лице бързо заглъхваше.

Баща ѝ се наведе към нея.

— Момиченцето ми — каза той, очите му бяха пълни със сълзи. — Виждаш ли кой е тук? Самият лорд Урусандер.

Погледът ѝ се плъзна покрай баща ѝ към застаналия наблизо мъж и в лицето на лорда тя видя сина. И извърна очи.

— Промени, момиченцето ми — каза Гурен с тон, какъвто никога не бе чувала от него. — В целия твоя свят, Ренар. Промени, благословени промени.

Не можеше да се отрече това. Милик беше мъртъв. Мъжът, когото обичаше, беше мъртъв, убит от сина на лорда. А сега тук стоеше лордът и баща ѝ бърбореше как щели да живеят във Великия дом и как щели да се грижат за нея оттук насетне, а лордът се усмихваше и кимаше, а тя можеше да мисли само за Милик, на когото бе казала всичко, защото той бе видял, че вече не е същата… Милик, който плачеше пиян и я галеше по лицето, на колене до нея, и ѝ разправяше как братовчедите измъкнали от него признанието ѝ след буре ейл и как му се смеели после и я наричали курва в лицето му, докато го побъркали. Сляпа ярост, беше повтарял и повтарял, докато се мъчеше да ѝ обясни как юмруците му просто замахали, без да вижда нищо, когато тя се натъкна на него, докато той пребиваше Елдин и Орулт зад къщата, как блъскал с юмруците, без да знае кого удря.

И как вещицата Хейл беше разбрала всичко погрешно, защото Милик се беше скрил от братовчедите си и приятелите им, а Ренар беше в треска и бе допълзяла посред нощ до дома, и челюстта ѝ беше много подута и тя всъщност не можеше да говори…

„Промени.“ Беше ден на промени, да.

13.

Кадаспала не вярваше в богове, но знаеше, че вярата може да ги сътвори. А веднъж създадени, те се въдеха сами. Виждал беше места, където раздорът процъфтяваше, където насилието пускаше корени и в пръст, както и в плът, а единственото изкупление, останало за онези, които живееха там, бе да проливат още кръв. Користни бяха тези богове, порочни издънки на каша от окаяни чувства и страсти. Нямаше там господар, нито роб: бог и смъртен се хранеха един от друг като любовници, споделящи мръсен фетиш.