Ковачница на мрак

Аномандър, Хиш Тула и Силхас бяха в челото и яздеха един до друг. Зад тях бе Грип, а до него беше капитан Келарас. Не можеше да се разбере колко много още са се присъединили към процесията: благородници и техните слуги и стражи, готвачи с техните фургони със съдове и провизии, носачи на палатки и музиканти, поети и художници, и всевъзможни чираци. Грип беше видял стария приятел на Силхас от войните, капитан Скара Бандарис, който бе поел ариергарда с отряда си. По традиция никой не бе проговорил от заранта и тази строга тържественост ги съпътстваше сякаш да опази дневната светлина и топлина, за да не разбие покоя нечий глас.

Грип мислеше най-вече за жената, която яздеше пред него, а когато гузната съвест изтласкаше тези мисли, мислеше за момчето, Орфантал. Имаше достижими и недостижими съдби. Един благоразумен човек знаеше разликата, а той искаше да е благоразумен човек. Това мълчание му беше добре дошло след сякаш безкрайните въпроси, които господарят му бе задавал, търсейки всяка подробност от спомените му за нападението, бягството, преследването и последвалото спасение. Лорд Аномандър никога не разкриваше чувствата си, нито позволяваше тяхната крайност или дълбочина да стегнат гърлото му или да размажат думите, които изричаше. Тъй че Грип нямаше представа за реакцията на господаря му на разказаното. Накрая той само му благодари, че е спасил заложника, и това насочи мислите на Грип към момчето.

Орфантал трябваше да е в тази процесия, да язди сега дръгливия си кон и нищо да не знае за смърт или убийство, за страх или за нощи с плач в студа. Повече от късмет, отколкото от нещо друго, съдбата му бе достижима за Грип. Но имаше толкова много неща, които трябваше да подреди в името на онова момче, и той щеше да го направи.

Стигнаха отбивката.

Чак сега Грип забеляза лешоядните птици, кръжащи над крайната им цел. Изпълни го хладен страх, внезапен като потоп. Без да чака заповед или да обясни, той пришпори коня си и профуча покрай изненаданата тройка в челото на колоната. След миг господарят му и неговият брат вече го следваха.

Грип видя напред каретата… но никакви палатки, никакъв павилион, никакви празнични знамена и хора, които да ги чакат.

Но по моравата лежаха тела и надвитото отстъпление беше белязано с мъртви Домашни мечове чак до къщата, а там, на стъпалата…

Някой зад него извика, но той не позна гласа.

Светът беше станал невъзможно рязък и в същото време се тресеше, блъскан сякаш от непрестанни удари… и те ехтяха в гърдите му, и всеки удар беше побеснял юмрук в клетката на ребрата. Раната на гърба му закърви отново. Ако едно сърце можеше да има сълзи, със сигурност щяха да са червени.

Препусна към къщата и скочи от коня още преди той да спре в паника на сплъстената от кръв трева. Изкуцука покрай тялото на лорд Джаен и през входа. Кръвта бе оплискала стените, гъста като кал и по плочите на пода. Залитна в стаята, докато очите му се бореха да надвият сумрака, жестокото гмуркане от светлина в мрак. Един последен паднал Домашен меч… не, това бе заложникът на Инис, Крил Дурав, гърдите му в рани от меч, единият крак полепнал от кръв, едната ръка счупена, докато сякаш се бе протягала навътре към къщата. Лицето му бе почти неузнаваемо, подпухнало и сбръчкано като на старец. Грип го подмина.

— Спрете, моля ви — глухо прокънтя глас от сенките на главната зала.

Грип посегна за меча си.

— Държа близък на падналите — продължи гласът. — Ужасно ранен. Сега спи или е в несвяст — не смея да съдя за мярата между двете.

Зад Грип изтропаха ботуши.

— Късно дойдох — каза гласът, — но не толкова късно като вас, приятелю.

Грип осъзна, че е паднал на колене. Раненият му крак заплашваше да поддаде напълно и той го разтри. Чу собствения си дъх, твърде накъсан, твърде сух, яхнал скръбта и борещ се с ужаса.

От сенките на един ъгъл притича псе — там, където Грип вече успя да различи две свити фигури. Полупримрялото от глад същество спря пред него, а после клекна и изпъна уши назад. Грип се намръщи. Познаваше това куче.

— Рибс — чу той собствения си глас. — Липсваше ми в Крепостта. Ти и Рансепт.

От ъгъла се чу шумолене и след малко пред очите му изникна фигура, изпънала ръце и опипваща във въздуха.

— Кой идва?! — изкрещя глас. Викът отекна в залата и Грип потръпна. Едва ли въпрос можеше да прозвучи по-умолително; едва ли нечия нужда можеше да прозвучи толкова безнадеждно. Но никой не се отзова.

Зад Грип стоеше Аномандър — присъствие, което той усети, без да види, но и без да се усъмни. Господарят му проговори:

— Кадаспала…

Слепият мъж залитна към Аномандър и едва сега Грип видя камата в ръката на Кадаспала.

Надигна се бързо, хвана го за китката и я изви.

Стегнат в ръцете му, Кадаспала вдигна глава и пълните с кръв кухини сякаш се впиха безпогрешно в Аномандър. Устата се отвори и се затвори, и се отвори отново, като рана. Червени зъби лъснаха в грозна усмивка.

— Аномандър? Очаквах те. Всички. Имаме въпрос, видиш ли. Само един, и всички го задаваме — всички ние тук. Аномандър, къде беше?