Ковачница на мрак

Някой започна да вие при камъка на огнището — хриплив, дрезгав вой, който изригваше и изригваше.

Кадаспала започна да се бори и посегна за ножа си на пода. Грип го издърпа назад и го хвърли на каменните плочи. Притисна с коляно гърдите му и се наведе над него.

— Още едно такова движение и ще ви посека. Разбирате ли ме, сър?

Но устата на Кадаспала беше зейнала, сякаш не можеше да диша. Грип отдръпна коляното си. Устата остана зейнала и ужасните кухини закървиха отново. Изведнъж Грип осъзна какво вижда. „Той плаче. Без звук, без сълзи, плаче.“

В сумрака изникна друга фигура. Огромна, тъмна. Грип вдигна очи към нея и изхриптя:

— Кой си ти? В сенките? Излез напред!

— Гризин Фарл — отвърна непознатият и се приближи. Макар в рижата му брада да лъщяха сълзи, се усмихна. — Знаят ме като Закрилника.

Грип зяпна онемял великана. После, потресен от усмивката му, се обърна към своя господар.

Аномандър стоеше извърнал глава и впил очи в проснатия на пода Андарист. Беше съвършено неподвижен, изваян сякаш от оникс. Воят на брат му продължаваше нестихващ.

Силхас също дойде и спря на няколко крачки от камъка на огнището. Взря се в тялото на Енесдия и Андарист. Зад него дойдоха други. Всички мълчаха.

Плачът на Кадаспала под Грип продължаваше — безмълвен и ужасяващ. Пръстите на дясната му ръка драскаха по пода малки фигури, а тялото му трепереше като в треска.

Аномандър извади меча от ножницата на кръста си и Андарист вдигна глава и воят му секна внезапно — ехото обаче се задържа неописуемо дълго.

Аномандър тръгна с колебливи крачки към Андарист, като пиян, и спря до камъка на домашното огнище. Преди да успее да проговори, Андарист тръсна глава и заяви:

— Аз ще му дам име.

Аномандър се вцепени от студения глас на брат си. Силхас се намеси:

— Андарист, оръжието не е твое…

— Раната е моя и аз ще му дам име!

Под Грип Кадаспала изграчи задавено и извърна глава, за да чуе по-добре думите между тримата братя.

— А ако аз нарека бъдещето си, Андарист — каза Аномандър, — ще се усъмниш ли в мен? Ще ми се опълчиш ли?

— Не сега — прошепна Силхас на Андарист. — Не днес, моля те.

— Къде бяхте? — изхлипа Кадаспала. — Слепи в тъмното… предупредих ви всички, но вие не ме чухте! Предупредих ви! Вижте сега какво направи тя!

Андарист се наведе над Енесдия, взе я в ръцете си с нежност, която прониза сърцето на Грип, и задържа главата ѝ до гърдите си. Направи всичко това, без да откъсва очи от Аномандър.

— Аз ще му дам име.

— Мечът е изваден, братко, както можеш да видиш. Мъстта е пробудена в мен и така ще бъде назовано това оръжие. Мъст.

Но Андарист поклати глава, докато галеше с ръка косата на Енесдия.

— Гневът те заслепява, Аномандър. Вкопчил си се в мъстта и вярваш, че тя е чиста. Спомни си думите на Хенаралд!

— Пътят е верен — заяви Аномандър.

— Не — каза Андарист и сълзи блеснаха по страните му. — Мъстта заблуждава. Когато виждаш, че пътят ѝ е тесен, той всъщност е широк. Когато я видиш широка, пътеката ѝ е по-тънка от нишка. Назовеш ли меча си Мъст, братко, той винаги ще жадува за грешната кръв. По дирята на този меч виждам смъртта на хиляди невинни. — Замълча и се огледа, но очите му сякаш не виждаха нищо. — Кой е виновен за това? Убийците, дошли в този дом? Онези, които са им го заповядали? Страстта на самата битка? Или жестокостта на баща към детето му преди десет години? Открадната храна, мъртва майка? Стара рана? Въображаема? Мъстта, Аномандър, е убиецът на праведността.

— Не ми е нужно да стигам до трагедията на едно детство, за да знам кой се превърна в мой враг този ден, братко.

— Тогава всички ще се провалим — каза Андарист. — Мъстта не е чиста. Горчив е вкусът на наградата ѝ. Тя е жажда, която не може да се засити. Позволи ми да дам име на меча ти, Аномандър. Моля те…

— Братко…

— Позволи ми да го назова!

— Направи го тогава — каза Аномандър.

— Скръб.

Думата увисна самотна в залата, сред поетите и отдадени дихания, пареща като дим.

— Андарист…

— Вземи това име от мен, Аномандър. Моля те, вземи го.

— То няма сила. Няма воля. Скръб? По желязо то е ръжда. В огън то е пепел. В живот то е смърт. Братко, нищо няма да взема от тази дума.

Андарист го погледна с тъжни очи.

— Ще вземеш моята скръб, Аномандър, или никога повече няма да те погледна, нито да те нарека свой брат, нито да призная твоята кръв като моя.

Аномандър прибра меча в ножницата.

— Тогава ще чуваш само разказите за правосъдието, което ще раздавам в твое име, и за мъстта, която ще нанасям — в това се заклевам тук, над мъртвото тяло на твоята възлюбена и над студената плът на баща ѝ.

Андарист наведе глава, сякаш брат му току-що бе изчезнал пред очите му, и Грип Галас разбра, че няма повече да я вдигне — не и докато Аномандър не напусне.

Силхас пристъпи от прага и когато Аномандър понечи да го подмине, се пресегна и го спря.

— Не прави това! — извика му. — Вземи скръбта му, Аномандър! Над своя меч, вземи я!

— И с това да притъпя всеки ръб ли, Силхас? Не мисля.

— Ще го оставиш да я носи сам?

— Аз съм мъртъв в очите му — каза хладно Аномандър. — Нека скърби и за двама ни.

Кадаспала се изсмя тихо и изхриптя: