Ковачница на мрак

Ято от непознатите птици се приближаваше и скоро изпълни небето зад къщата. Летяха странно и гледката притесни Аратан. Той слезе от гърба на Бесра и застана до баща си.

Непознатият — азатанай, несъмнено — вече стоеше пред тях, впил очи в Драконъс, а мръщенето бе заменено от насмешлива усмивка, която само загрози красивото лице. Аратан си представи, че забива юмрук в тази нагла усмивка, за да я заличи. Мисълта за това го стопли.

Погледът на непознатия се измести към Аратан и мазната усмивка се разшири.

— Не би ли предпочел да ми я отнемеш с целувка? — попита азатанаят.

А Драконъс каза:

— Не се поддавай на заяжданията му, сине. Той е хлъзгав като змия.

Непознатият повдигна вежди.

— Е, Драконъс, не е нужно да си толкова жесток в присъдата си. Майсторството е това, което обвързва двама ни все пак.

— За не повече от един дъх, Ерастас. Дарът е направен, от теб, изглежда, и аз ще го имам.

— С радост — отвърна Ерастас, но остана неподвижен. Не носеше нещо, което можеше да се нарече „дар“. „Може би дава както аз ще дам“, помисли Аратан.

— Кръв носиш по себе си, Ерастас — каза Драконъс. — Що за мрачен път е зад тебе?

Ерастас погледна петната по коприните си.

— О, не е моя, Властелине. Е, повечето. Пътуването, което ми възложи, бе отчаяно. Никога не бях обвързвал сила към вещ, в чието сътворяване не давам нищо от себе си. Оказа се крайно… поучително.

— Нощта е желана, Ерастас, и хаосът не се нуждае от кръв, нито може да бъде накаран да я пролее.

Аратан долови нарастващо напрежение във въздуха. Ятото птици се приближаваше устремно и с него въздухът сякаш кипеше, но не от крила, а от гласове, странни и пронизителни. Все още не можеше да различи вида на птиците. Тялото му се напрягаше и устата му бе пресъхнала. Ерастас не му харесваше.

При думите на баща му азатанаят само сви рамене. После кривна глава.

— Не повече от дъх ли, Драконъс? Не можеш да си представиш какви открития съм направил. Пътуването ми беше пълно със събития, както би потвърдил Секул Лат, след като ме придружаваше, и както би могъл да се досетиш, отплатата от него вече чака ръката ти днес. За теб със сигурност стига. Но колкото за мен, аз едва започнах. — Протегна в ръката си остър черен диск, малко по-голям от дланта му. — Виж, Властелине, сгънатата Нощ.

— Ще го имам.

Ерастас се усмихна отново и пристъпи към тях.

— Замислял ли си се дори за създадения прецедент в сътворяването на това, Драконъс? Едва ли. Ти си твърде стар. Всичката острота на ума ти е притъпена и любовта те е заслепила като тези хищни прилепи.

— Тебе ли гонят, Ерастас? Тогава най-добре бягай оттук. — С тези думи Драконъс се пресегна и взе предмета от ръката му.

— Това е осветена земя, о, Повелителю. Те кръжат, усещат, че съм наблизо, но не могат да ме намерят. Тези неща, които вече мога да правя, и много повече. Ще проумееш ли поне това? Това, което направихме — ти със своето искане и аз, като се отзовах, — ще донесе смъртта на старите порядки. Смъртта на самото странстване. — Ерастас махна с празната си вече ръка. — Нашите събратя, които коленичат пред Азата и така сътворяват божества от безчувствен камък, ще намерят нова увереност в онова, което почитат, защото, харесва ли ни, или не, ние направихме вярата им истинна. Сила вече ще намери онези места, Драконъс, и макар богомолците да останат в неведение за източника ѝ, всичко е от нашите ръце. — Той се засмя. — Не е ли забавно това?

— Този дар е изключителен, Ерастас.

Младият мъж сви рамене.

— Наистина.

— Не си направил друг, нали?

— Разбира се, че не.

— Къде е Секул Лат?

— Наблизо, но няма желание да говори с теб.

— Ако открия, че ме заблуждаваш, Ерастас, ще те подгоня, и много по-ефикасно от тези безпомощни търсачи.

— Несъмнено. Но ти казвам истината. Не съм направил никакви съперници, нито от облика на Нощ, нито от някой друг.

Драконъс го изгледа мълчаливо.

— Заклевам се! — Азатанаят се изсмя. — Виж ме добре! Мислиш ли, че драговолно бих повторил изпитанието, което изтърпях при сътворяването на този Терон? Как си представяш, че обвързвам толкова много сила към тези смачкани листа? Ти, повече от всички други, ще проумееш ли ограниченията на дървото, ужасната липса на гъвкавост в камъка и вбесяващата неуловимост на вода и въздух? Наистина ли мислиш, че Нощта с готовност би се поддала на такова обвързване? И с каква монета го изкупувам? — Отстъпи назад с дълбок поклон. — Виждаш ли как нося богатството си, о, Властелине?

Изведнъж Драконъс се олюля като поразен.

Пред тях Ерастас, все още наведен в поклон, се стапяше като привидение. Покривът на къщата зад него изведнъж рухна сред грохот и прах.

Вихър от прилепи се спусна отгоре с тътен. Въздухът закипя от пляскащи криле и Аратан се присви до хълбока на Бесра — но животното замята уплашено глава и го повлече в паниката си по земята. Хелар обаче се задържа здраво и макар Бесра да можеше да влачи Аратан с лекота, спря, щом поводът между двата коня се изпъна. Аратан се сви ниско, покрил главата си с ръце.

Последва внезапен гръм.

След миг въздухът отново бе чист. Съвсем празен, сякаш прилепите просто бяха изчезнали.