Ковачница на мрак

„Ферен. Един ден ще дойда да те взема.“ Щеше да изтърпи укорите на съседите ѝ и щяха да заминат. Щяха да намерят свят за своето дете.

Свят, който не се храни с кръв.

Коря и Хаут вървяха по пътя. Ниски четвъртити каменни кули бяха осеяли околността, свити по склоновете и израснали по билата на хълмове. Изпълваха изровената от порои низина от двете страни на старата река, грубите им очертания стърчаха над дърветата там, където гората отново беше израснала, или клечаха изгърбени в падини, където блатна трева се полюшваше разлюляна от лекия ветрец, задухал през долината.

Докато минаваха между тях, заобикаляйки високия бряг на долината от север, Коря виждаше, че повечето са изоставени, а малкото, които издаваха следи от обитаване, бяха далечни: избраният от Хаут път навътре в мъртвия вече град на джагътите като че ли ловко отбягваше възможността да се доближат много до някоя от тях.

Не виждаше никакво свидетелство за оживена дейност, земеделие или занаяти. Никакви пристройки не се виждаха, било за складиране на храна или за подслон на животни. Джагътите все едно се бяха хранили с въздух.

Бедрата и прасците я боляха от цялото това вървене. Мълчанието на Хаут беше потискащо, болката зад очите ѝ постоянна, а плънката от мъх между краката ѝ беше подгизнала от кръв. Чакаше да чуе поне една дума от него, нещо, на което да се сопне и от това да се почувства по-добре, но той крачеше неспирно напред и тя се чувстваше все едно е вързана за невидима каишка и просто я дърпат напред като опърничаво кутре. Искаше ѝ се той да дръпне тази каишка и да я доближи достатъчно, та да го досегне с ноктите си.

Не че ги имаше. Нощите готвене над лагерните огньове бяха превърнали ръцете ѝ в почернели и оцапани чукани. И въпреки цялата ѝ жар силата ѝ си беше отишла, увехнала от това безкрайно сякаш вървене. Дрехите ѝ косата ѝ бяха мръсни и вмирисани на пушек.

Още една четвъртита кула изникна пред тях. Този път Хаут не се опита да я избегне и Коря предположи, че тя също е изоставена. „Още един паметник на провал. Колко копнея за Куралд Галайн!“

Когато учителят ѝ стигна до нея, спря и се обърна към Коря.

— Тази нощ ще спим вътре, защото ще вали.

Тя погледна намръщено към безоблачното небе, а после — джагъта.

— За всичко ли ще се съмнява детето във възрастния? — попита той.

— Вярвам, че въпросът бе риторичен — отвърна тя и смъкна торбата от раменете си.

Хаут посочи едно закърняло дърво пред зейналия вход на кулата.

— Онзи храст се нарича илбарея.

— Мъртво е.

— Така изглежда, да. Напълни една торба с листата му.

— Защо?

— Виждам, че ти е зле и си ядосана, и искам да оправя това. Не толкова заради теб, колкото заради себе си. Нямам желание да отбягвам бодли цяла нощ.

— Въпроси имам, не бодли.

— И всички бодат като тръни. Събери най-сухите листа. Правя това и за двама ни.

— Току-що каза…

— Заядох се, да ти пробвам настроението. Капанът изщрака, но ти още се ежиш. Ще се погрижа да се успокоиш и да не изглеждаш толкова зле.

— Да не би да оскърбим чувствителността ти, нали?

Зарови в пътната си торба и намери малка торбичка, в която беше държала грудки — гадни на вкус дори сварени на каша; останалото беше изхвърлила още след първата нощ.

— По-добре е, когато готвиш с въодушевление — каза Хаут.

— Мислех, че гоним убийци — подхвърли тя, докато вървеше към храста. — А ние само вървим и вървим, и не стигаме никъде. — Започна да скубе сухите сбръчкани листа. — От това ще стане отвратителен чай.

— Естествено — отвърна той зад нея. — Щом напълниш торбата, ще ни трябва огън. Зад кулата, в двора, трябва да има сухи дърва. Запазил съм една бутилка вино и ще ми благодариш за това, когато ти се върне настроението за благодарности.

— Ще има доста да почакаш, докато се върне — отвърна тя, докато скубеше листата.

— Развалил съм те с многото покрив над главата, да — изсумтя Хаут. — Издръжлива си в цивилизована среда, но в дивото си хилава.

— Диво ли наричаш това, учителю?

— Би ли го нарекла цивилизация, заложник?

— Цивилизация на колене — стига онзи покрив да се окаже сух за несъществуващия дъжд. Никак не съм очарована, учителю, като гледам тези следи на упадък. Но това е само дивото на занемареността и още по-гадно заради историята, която разказва.

— Съвсем вярно. Няма нищо по-гадно за гледане от провала на една култура. Особено с начина, по който се просмуква в теб, малко по малко и незабелязано. Ако мислим за цивилизацията като форма на напредък, как трябва тогава да се измери той?

Тя въздъхна. Още уроци.

— Държиш ли да въвлечеш в спор една изнервена жена, учителю?

— Хм, вярно. Жена си. Вече не си дете. Е, тъй като съм отегчен, ще облека бронята си и ще нагазя смело в гибелния кипеж на женския гняв.

Толкова ѝ се искаше да изпита неприязън към него, но това за сетен път се оказа невъзможно.

— Напредъкът на цивилизацията се измерва в даровете ѝ на труд и служба. Улеснени сме от единението на намерение, воля и способност.

— Тогава как измерваме затлачването на този напредък? Или упадъка?