Ковачница на мрак

— Намерението остава. Волята отслабва, а способността става спорна. Съгласието се разпада, но е невъзможно да се припише вина, което води до безпокойство, смут и глупаво негодувание. — Торбата беше натъпкана. Тя погледна храста и с изненада видя, че на всеки клон, който бе оголила, са напъпили нови филизи, също толкова кафяви като листата, на чието място се бяха появили. — Що за нелепо дърво!

— Маската му е смъртта — каза Хаут. Беше свалил металните си ръкавици и смъкваше ризницата си. — Дай ми илбареята, за да освободиш ръцете си за дървата.

— Много мило от твоя страна, учителю. Но се чудя, щом ще бъда мхаби, съсъд, който трябва да се напълни, защо да се пълни с досадна шетня и тлеещо безсилие?

Той седна на един камък до старото огнище и вдигна очи към нея.

— Държала ли си някога запушена бутилка под вода? Не? Да, защо ли да го правиш? Все едно. Дръпнеш запушалката и какво става?

— Ако в бутилката е имало въздух, излиза на мехури и го замества вода. Ако е имало течност, представям си някакво бавно смесване с водата. Това са опити за дете, подходящи за дете в корито. Но, учителю, както виждаш, аз не съм под вода, нито съм толкова празна, колкото сигурно си мислиш.

— Тези предмети, заложник, са за твое добро с това, че облекчават и носят утеха на собствената ми същност. Твърде дълго съм бил в цивилизация, за да разбера шаблонните съждения за основните ѝ изисквания.

— Ти си намерение без способност и без никаква воля.

— Точно така, и нямаше да съм ценен учител, ако в небрежност те бях повел към живот, също толкова лишен от полезно знание.

Тя го изгледа продължително, а после тръгна към задната стена на кулата. Вместо обрасла с бурени градина видя огромна дупка в земята. Беше четири-пет разтега на ширина и когато се доближи до ръба и надникна долу, видя само чернилка. Взе един камък и го пусна. Камъкът удари в нещо чак след няколко удара на сърцето, а после заподскача и затрополи, докато звуците най-сетне заглъхнаха.

Дървата бяха струпани до стената, достатъчно за десетина нощи огън на открито. Тя събра наръч и се върна при търпеливо чакащия Хаут. Беше поставил последната си бутилка вино на земята. Като я видя, Коря помисли за миг да я грабне и я строши в плешивото му теме. Но се наведе, остави дървата до огнището и тръгна да потърси подпалки.

След малко огънят вече гореше, а тя седна да почака, докато стане хубава жарава. Котлето бе на земята до нея, пълно с вода и няколко съмнителни на вид зеленчука.

Хаут порови в торбата си и извади три бокала. Започна да ги лъска с копринена кърпа, която Коря никога не беше виждала. После постави бокалите пред бутилката в изрядна редица.

Звук откъм кулата я накара да се обърне. На входа стоеше джагът. Беше с цяла педя по-висок от Хаут, широк в раменете и дългокрак. Бивните му бяха почти черни, освен при извитите нагоре върхове, където избледняваха до червеникав кехлибар. Стар, но грозен белег беше прорязал раздрана пътека през лицето му. Нямаше нищо по себе си освен безцветната набедрена препаска, която не можеше да скрие долната половина на мъжеството му. Вертикалните му зеници бяха тънки като цепки.

— Убивам натрапници — каза той.

Хаут кимна.

— Ще предупредим всеки, който дойде насам. Коря Делат, това е Варандас. Мислех, че е умрял.

— Надявал си се — каза Варандас и се приближи. — Възхитителен огън. Само като го погледна и виждам пътя към кончината ни. Всяка крачка, която правим, е добре осветена, докато изведнъж не падне мракът. Но пък животът е залитане, а залитането е главоломен скок и все напред. Чудно ли е изобщо, че смъртта взима толкова много от нас?

— Но не и теб — подхвърли Хаут. — Засега поне. Е, сядай, щом трябва да се натрапиш в нашия мир, и си налей.

— Много е млада да…

— Опознала е виното от майчината си гръд.

— … много е млада да пиеш от нея, щях да кажа. Колкото до отварянето на бутилката, още ли си толкова несръчен, Хаут, че ти трябва помощ за толкова проста работа?

Коря изсумтя.

Варандас я погледна, сякаш я преценяваше отново.

— Това е женски смях.

— Тя е тайст — обясни Хаут. — Може да е на хиляда години и да не го разбереш.

— Не е, разбира се.

— Не е, но друго имах предвид. Може да съм несръчен, но забелязвам упоритата ти умствена негодност, Варандас, което ме подсеща, че склонността ти да плещиш глупости наистина е вечна.

— Твърдя, че глупостта е заболяване — отвърна Варандас. — Дори съм написал чудесен трактат, в който се аргументирам. Лошо, разбира се.

— Не съм го чел.

— Никой не го е чел. Задоволявам се с мисълта, че писането е страст, която си струва да имаш, но практическото упражнение е тежко изпитание, което оставям на по-низшите, тъй като имам да правя по-добри неща с разумните фрагменти на мозъка си.

— Аргументът на хиляди безполезни гении, всички бързащи да предложат мнение, особено отрицателно, тъй като с отрицанието си могат да оправдаят това, че не вършат нищо, освен да се оплакват.

— Добра компания, всички до един — кимна Варандас. Вдигна бутилката и огледа внимателно глиненото ѝ тяло без печат. — Заявявам, че качеството е изключително.

— Така е — съгласи се Хаут.