Ковачница на мрак

— Едва ли — отвърна Ерастас. — Защо изобщо си мислиш, че лорд Хейт ще изпитва някакво влечение към убития си събрат? Виждам го седнал срещу Драконъс, търпи пламенната тирада на Властелина и чак после кани глупака на чаша чай. Освен това Драконъс трябва да се върне при драгоценната си жена, понесъл драгоценния си дар, и в прелестното си невежество ще ѝ го поднесе. — Тялото вече лежеше до купчините плочи, които бе отделил, и Ерастас коленичи. Избра една от върха на най-близката купчина и след като намери достатъчно голяма рана на тялото, я напъха вътре. — Всеки ритуал не е нищо повече от повторение и избрана последователност, но въпреки това смятаме, че ритуалът е съществен елемент от чародейството. Е, от тази нова магия, искам да кажа. Разбира се, ритуалът не създава магия — единственото, което правим с ритуала, е да се успокоим.

— Навикът е това, което успокоява — каза Секул Лат.

— А от навика произлиза редът. Точно така. Виждам бъдеще, пълно с глупци…

— Не по-различно от миналото значи. Или от настоящето.

— Грешиш, братко. Глупците в миналото бяха невежествени, а тези от настоящето са преднамерено глупави. Но бъдещето обещава великолепен стремглав скок в секващ дъха идиотизъм. Възлагам ти да станеш пророк на нашето време, Сек. Бъди настойчив в прорицанията си за глупост и ще станеш неописуемо богат.

— Страхотно пророчество, Ерастас.

Ерастас мажеше парчетата плочи с кръв и тъпчеше разкъсания труп с тях.

— Природата се надсмива над всякаква сигурност, освен единствената, която приема.

— Можеш ли да продължиш да ни криеш, Ерастас?

— Съмнявам се. Наистина ще трябва да избягаме от земите на азатанаите и джагътите.

— Към джхеките ли тръгваме тогава? Към Бягащите псета? Със сигурност не и към Тел Акаи!

— Никои от тези. Защото граничат с азатанаите. Не, трябва да прехвърлим морето, мисля.

Секул се сепна и се намръщи.

— Където избяга Маел? Няма да ни приеме с охота.

— Няма — съгласи се Ерастас. — Мисля… отвъд неговото владение дори.

— Високото кралство? Онези граници са затворени за азатанаите.

— Тогава ще трябва да се пазарим за достъп във владението, приятелю. Трябва да има сериозна причина Кралят да бъде толкова обичан сред народа си. Нека превърнем това в следващото ни приключение и открием всички скрити истини за Високото кралство и неговия съвършен владетел.

Секул Лат изгледа отгоре приятеля си. Кръв беше обагрила в червено дланите му, но по мокрите плочи същата кръв бе изваяла странни символи. Нямаше две плочи, които да си приличат. Вонята на гняв тежеше във въздуха.

— Ерастас, всъщност откъде е дошла всичката тази пръст и камъни?

Ерастас сви рамене.

— Представа нямам. Защо?

— Не знам. Нищо, няма значение.

Събуди я изливащият се на порой дъжд и плющенето му по камъните. Коря отвори очи. Беше тъмно. Лежеше на под от студени каменни плочи, мазни на допир. Във въздуха се долавяше тежка животинска миризма, която ѝ напомни за джелеките. Надигна се озадачена и объркана.

Варандас седеше до маса, изгърбен над нещо, над което се трудеше. Вътрешността на кулата представляваше единична зала със стара дървена стълба в центъра, водеща към покрива. Хаут не се виждаше никакъв.

Закашля се и изведнъж си спомни как седеше до огъня, после поднесе въглен към чашката на лулата, както я бе накарал Хаут, после пое дима в устата си и надолу в дробовете. След този миг беше пустош. Погледна ядосано Варандас.

— Къде е той?

Джагътът извърна очи към нея.

— Навън. Защо?

— Ще го убия.

— На опашка чакат за това, повярвай ми. Но той не искаше да ти навреди много, а каузата беше справедлива и всъщност приемлива за всички присъстващи…

— Не за мен!

— Е, ти веднага се оттегли, така да се каже. Беше приятна вечер общо взето. Аз даже сварих онова котле със сбръчканите неща, дето си въобразяваше, че са зеленчуци. Не опитахме супата, но поне се намери работа за нервните ми ръце.

Чувстваше се отпочинала и ободрена.

— Ще призная, че беше хубаво спане. Цяла нощ.

— И ден — уточни Варандас. — В забравата се краде време, което никога няма да се върне. Представи си, някои хора всъщност с охота приемат загубите. Смятат ги за победи над… какво, скуката? Баналната преценка за собствената им духовна бедност? Жалката безполезност на живота им? Голата досада на мрачните им мисли? Обмислям трактат. „За изкушението на забравата“. Аргументите ми са безсмислени, както се полага за темата.

— Не мисля, че е възможно — каза Коря.

— Какво?

— Вече вярвам, че Хаут е изключителен сред вас, джагътите.

Варандас помисли малко над думите ѝ, след което изсумтя.

— Не отричам, въпреки че намирам идеята за неприемлива. Кажи ми, той обясни ли ти защо лорд Хейт се нарича така?

Тя се надигна от мръсния каменен под.

— Не. Трябва да пишкам.

— Има една дупка отзад, но внимавай с брега, че се рони.

— Не съм мъж, глупако.

— Спокойно. Достатъчно голяма е, тъй че няма да се налага да я целиш, скъпа.

На път към вратата тя спря до масата и впи очи в предметите, подредени пред джагъта.

— Какво правиш?

— Играя си с кукли. Защо?

— Познати ми са — прошепна тя.