Ковачница на мрак

— Разбира се. Учителят ти купи десетина за теб първата седмица, когато дойде под опеката му. Аз ги направих.

Тя онемя, но очите ѝ се напълниха със сълзи и тя изтича навън.

Застанала под дъжда, Коря вдигна лице към небето. „О, богиньо, не са били твои деца все пак.“

От входа зад нея Варандас каза:

— Смята те за последната си надежда.

Тя поклати глава. Долу в долината блесна мълния и тя чу глухия тътен на гърма през дъжда.

— Убиецът на Кариш те изпрати на път — продължи джагътът. — В това имаше цел. Убиецът иска да ни разбуди или поне така вярва Хаут. Но се чудя дали този път не е предопределен за теб.

— Това е безсмислено — отвърна тя, ядосана от мисълта. — Никой нищо не знае за мен.

— Невярно. Ти си единствената тайст, живяла някога сред джагътите. Пристигането ти събуди спорове и догадки не само сред джагътите, но и сред азатанаите.

Тя се обърна към него.

— Защо?

— Направил е магия за теб…

— Кой? Хаут ли? Нищо такова не е направил. Аз съм слугинята му, готвачката му, робинята му.

— Уроци по смирение. Но не, не говорех за Хаут. Говорех за Драконъс.

— Консортът? Никога не съм го срещала!

— А. Като казвам „теб“, имам предвид всички тайсти. Драконъс даде на тайстите магията на Тъмата. Той вървя през Леса на Нощта и по бреговете на самия Хаос. Тя е вътре в теб, мхаби, и пътят ти е наблюдаван от мнозина.

— Това е безсмислица. Никаква магия няма в мен.

— За жалост — продължи Варандас — някои от тези наблюдатели имаха враждебни мисли и неприятни амбиции. Видяха прецедента в манипулирането на сила от Властелина. С пътя, по който те отпратиха, там на Мачтата, ти беше излъгана. Драконъс беше прекалено търпелив. Майка Тъма е изгубена в дара му към нея. Тайстите са слепи за собствената си сила.

— Не знаех, че готвенето и миенето на подове можело да събуди магия, джагът.

— Най-големият дар на образованието, Коря, са годините подслон, осигурен, докато се учиш. Не помисляй да свеждаш това учене до факти и твърдения на предполагаеми мъдреци. Много от това, което се учи, е в сферата на съгласието, обществените нрави, приличието в поведение и мислене. Хаут би ти казал, че това е друго трудно спечелено постижение на цивилизацията: времето и безопасната среда, в която да се учиш как да живееш. Когато това е унищожено, подронено или подценено, цивилизацията е в беда.

— Вие джагътите сте обсебени от това, нали? И все пак сте го захвърлили!

— Ние бяхме убедени в безумието, свойствено за узаконеното неравенство. Всяко съдействие включва някаква степен на отстъпване. И принуда. Но алтернативата, анархията, сама по себе си не е ценна добродетел. Тя е само извинение за егоистична враждебност и всеки, който търси оправдание чрез приемането на тази позиция, винаги е студеносърдечен. Анархистите живеят в страх и копнеят за смърт, защото се отчайват, като виждат у другите същите тези добродетели, които на тях им липсват. Ето защо изпитват удоволствие да сеят разрушение, макар и само за да съответства на вътрешната им разруха. — Приближи се и застана до нея, огромен и почти безформен в гъстия сумрак на дъжда. — Ние отхвърлихме цивилизацията, но също така отхвърлихме анархията заради жалката ѝ войнственост и слабостта на мисълта, която тя прогласява. С тези решения направихме себе си изгубени и лишени от цел.

— Струва ми се, че отчаянието би трябвало да гложди всеки джагът — каза тя.

— Трябваше да е така — отвърна Варандас. — Щеше да е така, ако не беше лорд Хейт.

— Изглежда, той е причината за всичко това!

— Беше, тъй че в замяна пое върху себе си нашето отчаяние и го нарече свое наказание. Той понася омразата ни към него, както и самоомразата ни. Опира се на нашето отчаяние и ни се смее в лицата, тъй че ние го мразим още повече.

— Не ви разбирам вас, джагътите — каза Коря.

— Защото търсиш сложност там, където тя не съществува.

— Къде е отишъл Хаут?

— На покрива на кулата ми е.

— Защо?

— Наблюдава битката в долината долу.

— Битка ли? Каква битка? Кой се бие?

— Не сме сигурни. Трудно е да се види в този дъжд. Но щом се съмне, ще те заведе при господаря на Хейт.

— Защо? Още един урок по смирение?

— О, интересна мисъл. Мислиш ли, че е възможно?

Коря се намръщи.

Блесна нова мълния и този път гърмът изтътна през земята под нозете ѝ и тя чу трополене в кулата зад гърба си. Беше прогизнала и все още ѝ се пишкаше.

— Мислиш ли, че може да види нещо отгоре?

— Не, разбира се. Боя се, че аз съм виновен, защото го отегчих до побъркване с приказките си за новите ми кукли. Радват ме безмерно, виждаш ли, и скоро ще ги пусна на воля, да си намерят своя път в света.

— Моите ги затворих в кутия — каза му тя.

— Че защо?

Коря сви рамене.

— Може би за да бдят над детството ми.

Варандас изсумтя.

— Достоен пост, мисля. Браво. Но не за дълго, надявам се? Все пак всички рано или късно трябва да си спечелим свободата.

Тя се зачуди дали този застанал до нея джагът, този майстор на кукли, не е луд.

— Та кога ще пуснеш новите си създания на свобода?

— Ами, първо трябва да се събудят — отвърна той.

„Права бях. Той е луд. Напълно луд.“