Ковачница на мрак

— Имам думи, които ще те откажат — каза Драконъс.

— Би причинил това на мен? И на него?

— Аратан ще престане да те интересува, опасявам се. Но е следствие от това, което трябва да ти кажа, а не цел.

— Тогава го остави за заранта.

— Не мога.

— Никога не си разбирал удоволствието, Драконъс. Правиш любов отчаяно, когато трябва да е леко, и изпълваш нуждата с напрегнатост, след като трябва да е нежно. Може би един ден ще се провъзглася за богинята на любовта… какво мислиш за това, о, Властелине? Няма ли да те приеме с охота този аспект, както любовта приема нощта и както ласката приема мрака?

Привършил засега с конете, Аратан отнесе готварската торба в средата на залата. Запали фенер и извади котле, прибори и храна. Четири каменни плочи на пода бяха извадени, за да се направи огнище. Аратан вдигна фенера и погледна нагоре, но светлината не стигаше достатъчно високо, за да може да види тавана. Все пак усещаше въздушното течение нагоре. Запъти се към запаса с гориво, посочен от баща му, и намери купчина големи изсъхнали парчета тор.

През цялото това време, а и докато се връщаше при огнището, усещаше как очите ѝ го следят.

— Ти какво мислиш, сине на Драконъс? — запита го тя. — Дали ще съм добра богиня на любовта за теб?

Аратан се съсредоточи върху огъня, а после отвърна:

— Бихте събудили необятен копнеж, който никой не би могъл да утоли, милейди, тъй че ще гледате под себе си един нещастен свят.

Тя затаи дъх.

— Колкото до това — добави Аратан, загледан в разгарящия се огън, — вие вече сте богинята на любовта.

— Властелине, синът ти ще е мой тази нощ.

— Боя се, че не. Неговото е копнежът на младостта. Твърде много предлагаш, а той копнее да се изгуби.

Аратан усети как се изчервява. Баща му можеше да проследи всяка мисъл в ума му с толкова дълбока проницателност, че чак го ужасяваше. „Твърде лесно ме разбират. Мислите ми вървят по отъпкани пътеки, всяко мое желание е зле прикрито. Изписан съм ясно за всички. Баща ми. Тази жена азатанаи. Ферен и Ринт. Дори Раскан не откри никаква загадка в историята ми.

Един ден ще стана непонятен за всички.

Освен за Ферен и нашето дете.“

— С думите си издаваш слабостта на Консорта — каза Килмандарос. — Попаднал си в капана на любовта, Драконъс, но се боиш от унижението. Всъщност аз съм тази жестока богиня и виждам в очите си мъж, оголен от страха.

— С Ерастас твоят син е извършил убийство — каза Драконъс.

Аратан затвори очи. Пламъците на малкия огън, над който се беше присвил, носеха светлина и зной през клепачите му, но не предлагаха утеха. Чуваше дъха ѝ наблизо и звукът в ушите му му носеше безнадеждност.

— С какво право предявяваш това обвинение? — попита тя.

— Двамата с брат му са убийците на Кариш. Намериха сила в нейната кръв и в нейната смърт. Сега вървят по земите, опетнени с нейната кръв, и както каза синът ми, я носят гордо. Твоят син може би не толкова гордо, след като не пожела да ни се покаже. Все едно. Онова, което Ерастас изкова за мен, е изковано в кръв.

— Секул — прошепна Килмандарос.

— Твърде благоразумна си, за да се усъмниш в думите ми — каза Драконъс. — Ако в очите ми има ужас, вече не отстъпва на твоя.

— Защо не бягаш, Властелине? — попита тя. — Гуглата няма да прости съучастието ти в убийството на жена му!

— Ще се изправя пред него — отвърна Драконъс. — Той е окован в Кулата на Хейт.

— Надявай се тогава веригите да издържат!

Чул тътена на стъпките ѝ към баща му, Аратан отвори очи и се обърна. Видя, че е стиснала юмруци, и се зачуди дали ще удари Драконъс, но тя спря.

— Властелине, вечно ли ще бъдеш дете на този свят? Втурваш се към всеки разлом и си готов да хвърлиш тялото си в пропастта. Предлагаш кожата си, за да заздравеят раните на други. Но има неща, които дори ти не можеш да поправиш. Не разбираш ли това?

— Какво ще направиш? — попита я той.

Тя извърна очи.

— Трябва да намеря сина си. Трябва да го отклоня от този път.

— Не ще успееш, Килмандарос. Той все едно е женен за брат си, а Ерастас плете мрежа около К’рул и магията, която някога бе дадена безвъзмездно за всички, които биха посегнали за нея, вече е обвързана с кръв.

— Отровен е. Моят син е отровен — каза тя, отпусна ръце и се обърна. — Също и Ерастас. Отровени са до самите си души от негодността на баща си.

— Ако ги намериш, убий ги — каза Драконъс. — Убий и двамата, Килмандарос.

Тя скри лицето си в ръце и затрепери цялата.

— Сега е най-добре да си отидеш — каза с нежност баща му. — Никакви каменни стени не могат да понесат скръбта ти, още по-малко мека плът. Дълбоко съжалявам, че трябва да изрека тези думи, Килмандарос. Още повече съжалявам за съучастието си в това престъпление.

Тя поклати глава, макар лицето ѝ да остана скрито зад шепите, и промълви:

— Ако не беше ти, щеше да е някой друг. Познавам ги.

— Ще се опитат да те оплетат с думите си — каза Драконъс. — Пази се от острите им умове.