Ковачница на мрак

— Познавам ги — повтори тя. След това се изправи и тръсна глава. Обърна се към Аратан и рече: — Сине на Драконъс, не позволявай на копнежа да те заслепи за това, което притежаваш. — Сбра прогизналите кожи от пода и се извърна към входа. Постоя за миг мълчаливо, загледана в съскащия порой навън. Ръцете ѝ се свиха в юмруци. — Като дъжда, с плач ще прекося долината. Скръб и гняв ще водят юмруците ми с гръм, с мълния, както подобава на богинята на любовта. Всички трябва да бягат от пътя ми.

— Внимавай — каза Драконъс. — Не всяка кула е празна.

Тя го изгледа през рамо.

— Властелине, прости ми за суровите думи. Твоят път напред е не по-малко коварен.

Той сви рамене.

— Истините винаги ни нараняват, Килмандарос.

Тя въздъхна.

— По-лесно е да отбиваш лъжите. Но нито едно от двете вече не ме утешава.

— Нито мен — отвърна Драконъс.

Тя се загърна в кожите си и пое в сумрака навън.

— Съжалявам — промълви Аратан в натежалата тишина, докато тежките ѝ стъпки заглъхваха, — че не ме остави у дома.

— Скръбта е мощно оръжие, Аратан. Но твърде често ни прекършва.

— По-добре ли е тогава да се бронираш в съжаления? — Вдигна глава и видя, че тъмните очи на баща му го гледат напрегнато. — Може би съм лесно разгадаем — продължи Аратан — и не мога да ти предложа никакъв съвет. Но думите на предупреждение, които ѝ предложи… е, мисля, че тя ти го върна. Не можеш да поправиш всичко, татко. Достатъчно ли е да те видят, че се опитваш? Не знам как би отговорил на този въпрос. Ще ми се да знаех.

Някъде в далечината изтътна гръм.

Аратан започна да приготвя вечерята.

След малко го порази мисъл и той се смрази. Обърна се и видя, че баща му стои на прага, загледан в дъжда навън.

— Татко? Дошли ли са азатанаите да живеят сред тайстите?

Драконъс се обърна.

— И ако да — продължи Аратан, — могат ли по някакъв начин да се превъплъщават?

— Азатанаите — отвърна баща му — правят каквото решат и се превъплъщават както пожелаят.

— Майка Тъма азатанаи ли е?

— Не. Тя е тайст, Аратан.

Младежът се зае отново с готвенето и хвърли още няколко бучки тор в огъня, но студът не го напусна. Ако една богиня на любовта имаше жестоки деца, под какви имена щяха да ги знаят?

Утрото дойде ясно. Все още в бронята си и с брадвата на рамо, Хаут поведе Коря надолу към долината и Изоставения град на джагътите. Варандас си беше заминал през нощта, докато Коря спеше и сънуваше кукли, които дращеха вътре в един сандък, а тя плачеше и им повтаряше и повтаряше, че няма да ги погребе живи — но колкото и да викаха, не можеше да намери с какво да отвори сандъка, а пръстите ѝ кървяха под ноктите, а когато вдигна глава, откри, че и тя е затворена в кутия. Паниката я беше сепнала и събудила и видя учителя си седнал до огнището, направено от Варандас през нощта.

— Дървата са мокри — каза ѝ, щом тя се надигна, сякаш тя бе виновна за дъжда.

Още разтреперана след съня, тя направи студена закуска. Залата миришеше от пушека, който бе изпълвал кулата предната нощ, защото нямаше отвор, през който да излиза, освен входа, където дъждът бе издигал сякаш непроницаема стена. Докато дъвчеха сушено месо и корав хляб, Коря погледна сърдито учителя си и каза:

— Нямам никакво желание да гостувам на някой, когото знаят като Господаря на Хейт.

— Споделям чувството ти, заложник. Но трябва да го посетим.

— Защо?

Хаут хвърли в огнището коричката хляб, която дъвчеше, но тъй като нямаше огън, тя падна между мокрите съчки и прогизнали цепеници и остана там. Джагътът се намръщи.

— Със злобния си непрекъснат тормоз над вродената ми добронамереност ме принуждаваш да разкажа една история, а мразя да разказвам истории. Е, заложник, защо трябва да е така?

— Мислех, че аз задавам въпросите.

Хаут махна пренебрежително с ръка.

— Ако тази заблуда те утешава, така да бъде. Но аз съм непреклонен в решимостта си. Хайде, кажи ми, защо мразя да разказвам истории?

— Защото те предполагат единство, каквото не съществува. Много рядко един живот има тема, а дори и тогава тези теми съществуват в объркване и несигурност и се описват само от други, при това чак след като този живот е свършил. Една разказана история е обвързване на теми към минало, защото никоя история не може да бъде разказана, докато се случва.

— Точно така — кимна Хаут. — И все пак това, за което бих искал да говоря тази сутрин, е само началото на история. Тя е без граници и играчите в нея съвсем не са мъртви, а разказът съвсем не е довършен. За да станат нещата още по-лоши, дума по дума заплитам истини и неистини. Приписвам цел на събития, когато тези цели не са разбрани в момента, нито помислени дори. Очаква се да предложа решение, да облекча съзнанието на слушателя или да спечеля миг-два на лъжливо утешение, с вярата, че с това битието ще бъде по-добре осмислено, точно като в един разказ.

Коря сви рамене.

— С това искаш да ми кажеш, че си лош разказвач на истории. Чудесно. Хайде сега продължи.