Ковачница на мрак

— Кожа и плът, кръв и кост — каза Варандас, — пръчки и клонки, плат и слама, всичко това са само капани за една странстваща душа. Умението е в деликатността на примката, но всяка кукла е временна. Моето изкуство, мхаби, е прехвърляне на душата. Най-последните ми кукли ще потърсят една рядка крилата скална маймуна, обитаваща старите канари на пустиня далече на юг. Наричам тази серия Нахт.

— А как нарече серията, която даде на мен?

— Болеад. Но се боя, че ги направих твърде много, особено при тези техни недостатъци. — Помълча, след което добави: — Сътворяването включва рискове, разбира се, но стореното — сторено, а с тези думи можеш да оправдаеш всеки идиотизъм и жестокост. Изричам епиграфа на тирани без ирония, не си ли впечатлена?

— Много.

Тръгна встрани от кулата, за да не я гледа джагътът.

Долу, почти пред нея, изригна мълния с ослепителен блясък, земята се разтърси и тя се олюля. Залитна към каменната стена и усети, че се тресе. Варандас от прага извика:

— Не много далече, мхаби! Спорът долу освирепява.

Коря потръпна, но дъждът изведнъж стана топъл. Реши, че се е отдалечила достатъчно, и клекна да се облекчи.

Нов гръм разтърси склона.

— Побързай — извика Варандас. — Спорът идва насам.

— Плашиш ме и ми пречиш!

Склонът затътна като под стъпки на великан.

Тя се изправи и затича към входа.

Хаут беше дошъл и Коря видя, че отново е с бронята и шлема си. Ръцете му в металните ръкавици държаха брадвата и целият лъщеше. Нагоре по склона право към тях се катереше огромна фигура.

— Внимавай! — ревна Хаут.

Фигурата спря и вдигна глава към тях.

Варандас повиши глас, за да се чуе в поройния дъжд:

— Аз обитавам тук, азатанай, и имам гости. Но ти не се броиш сред тях в това възбудено състояние. Върви си, освен ако не държиш да предизвикаш гнева на капитан Хаут.

Огромната фигура остана неподвижна и смълчана.

Но не, не съвсем смълчана: на Коря ѝ се стори, че чу глухо сумтене, понесло се нагоре по склона.

— Прогониха те от долината — продължи Варандас, — носиш рани и ти се ще да отприщиш гнева си. Много кули има наоколо, които са незаети, и те ще понесат яростта ти с поетично безразличие. Промени пътя си, азатанай, и помни уроците от долината долу.

Съществото свърна настрани по склона и сякаш се движеше повече с ръцете, отколкото с краката си по земята. От време на време една от тези ръце се надигаше и тупаше по земята и по хълма отекваше тътен. Кулата се люшкаше при всеки удар със злокобно стържене на камъка.

Дъждът бавно размъти фигурата на азатаная, а после я заличи напълно, но тътенът на ударите продължи, заглъхвайки в далечината.

Коря погледна Хаут и видя, че се е подпрял на брадвата. Вода се стичаше като завеса от ръба на шлема му, раздвояваше се около извитите му нагоре бивни, но иначе скриваше лицето му. Тя пристъпи към него.

— Само името ти уплаши великан, който събаря кули с юмруците си.

Варандас изсумтя.

— Обвинява те в знаменитост, Хаут. Какво казваш в своя защита?

— Великанка — отвърна той. — Да, с юмруци.

— Много добре — кимна Варандас и се обърна към Коря. — Ето, че имаш отговора на учителя си. Бих продължил да посреднича в този дебат, но се намокрих. Отивам да запаля огън в огнището вътре…

— Нямаш никакво огнище вътре — каза Коря.

— О. Тогава ще трябва да направя, разбира се. Междувременно те съветвам да благодариш на учителя си, че отби гнева на Килмандарос. Че то, както чувам, дори съпругът ѝ, Гризин Фарл, бяга, когато тя се разгневи. И вече разбирам защо. — Обърна се и влезе вътре.

Коря погледна намръщено Хаут.

— Кой я прогони от долината?

— Наистина би трябвало да ми благодариш — каза той. — И не забравяй какъв кураж показах последните няколко дни. Два пъти вече твърдо застанах пред гибелния кипеж на женски гняв. — Вдигна брадвата си на рамо. — Колкото до въпроса ти, предполагам, че скоро ще разберем.

Нещо малко и опърпано изхвърча от кулата, хукна като див заек надолу по склона и бързо се изгуби от погледа ѝ.

— Какво беше това?

— Ох, Варандас пак се заигра с куклите си — въздъхна Хаут.

Аратан яздеше след баща си между изоставените кули. Теренът ставаше все по-неравен, низините отстъпиха място на заоблени хълмове. След малко, когато четвъртитите постройки започнаха да стават по-многобройни, на Аратан му хрумна, че навлизат в нещо, което може да мине за град. Нямаше никакви улици в строгия смисъл, нито се забелязваше особен ред в разположението на жилищата, но не беше трудно да си представи хиляди джагъти, движещи се между кулите.

Небето, мрачно сиво, се спускаше над тях и докато продължаваха напред, заваляха първите капки дъжд. След малко пороят погълна цялата гледка наоколо. Аратан усети просмукващата се до кожата му вода, надвила бронята, която носеше, и студът го завладя. Едва можеше да различи баща си напред, с избелялото му, черно някога наметало като мъгливо петно и с Каларас като изправен камък, който отказваше да се доближи. Теренът стана хлъзгав и коварен и Хелар забави тръса си.