Ковачница на мрак

— Каква полза да си бог, когато насилваш всички с по-малко сила от теб? Къде е удовлетворението в това? Ако изобщо съществува, трябва да е мимолетно, жалко и користно. Все едно да откъснеш краката на онзи паяк на стената зад теб — едва ли си струва перченето, нали?

— Заложник, не са ли всички богове егоистични? Карат вярващите си да се свиват от страх, ако изберат да имат вярващи. А ако не, то в таенето на силата си стават отчуждени и неизмеримо жестоки. Кой бог предлага дарове и го прави безвъзмездно, без очакване, без настояване за форми и забрани?

— Това ли е прецедентът на К’рул? — попита Коря и самата идея я остави без дъх и изпълнена с удивление.

— Преди много време — каза Хаут и изпъшка, докато се вдигаше на крака, — имаше джагътски пазари, още когато имахме нужда от такива неща. Представи си стъписването на един такъв пазар, ако дойде някой продавач, понесъл безброй съкровища, които започва да раздава, без да иска нищо в замяна. Една цивилизация не би могла да преживее такова нещо, нали?

— Учителю, К’рул ли е Господарят на Хейт?

— Не.

— Свърши ли разказът ти?

— Да.

— Но ти не свърши никъде!

— Предупредих те, заложник. Сега стягай багажа, трябва да тръгваме. Денят обещава въздух, прочистен от всички неща зад нас, и прекрасна гледка, която да ни блазни напред…

И сега вървяха надолу по терасите на брега на долината, а в далечината имаше една кула, която се издигаше над всички други. Беше бяла, искряща като перла и привличаше погледа ѝ непрестанно.

Аратан последва Драконъс до широко пространство, което във всеки друг град щеше да бъде наречено площад. Точно срещу тях се издигаше кула сред купчина нейни по-малки посестрими. Докато другите бяха четвъртити и ъглести и направени от сив гранит, кулата пред тях бе облицована с нещо, което приличаше на бял мрамор, с кръгла стена, гладка и изящна. Зданията, струпани под нея, изглеждаха схлупени като колиби.

Драконъс спря пред една такава по-малка кула и слезе от коня. Обърна се към Аратан.

— Вържи конете. Стигнахме.

Аратан вдигна глава и очите му се зареяха нагоре по бялата кула.

— Не разбирам защо толкова красиво нещо е трябвало да се нарече Кулата на Хейт.

Драконъс се спря до Каларас и погледна сина си намръщено. После посочи ниския вход на четвъртитата кула.

— Тук вътре.

Пролуката беше толкова тясна и ниска, че се наложи да се наведе, когато пристъпи вътре.

Аратан върза Бесра и Хелар и го последва.

Залата беше тъмна и вмирисана, с почернели от дим тавански греди и дъски, зацапани с нещо, което приличаше на птича тор. В един ъгъл близо до три вертикални цепнатини в стената, които минаваха за прозорци, беше поставен стол с висок гръб. Проникващата през амбразурите светлина минаваше на решетки по малко, високо писалище, на което имаше купчина хартия, висока колкото бокала за вино, който стоеше до нея. По онова, което оставаше от писалището, бяха разхвърлени грубо направени пера, а още такива бяха осеяли каменния под около краката му. В ъгъла вляво от стола беше вдигнат капак на пода, а някъде отдолу като прах се вдигаше бледа светлина.

Драконъс смъкна кожените си ръкавици и ги затъкна зад оръжейния си колан. Огледа се и каза:

— Изчакай тук. Ще ида да намеря столове.

— Ще чакаме да ни приемат ли, татко? В кулата на портиера ли сме?

— Не — отвърна Драконъс и излезе.

От дупката на пода се чу трополене и след малко оттам се появи фигура. Аратан никога не беше виждал джагът, какъвто разбра, че трябваше да е съществото. Висок, мършав, с кожа с цвета на маслини и сбръчкана като на гущер. Бивните се извиваха, щръкнали от долната челюст на тънка като цепка уста. Издаденият ръб на челото скриваше очите. Джагътът носеше опърпан вълнен халат в бледолилав цвят. В едната си ръка държеше шише с мастило. Пръстите му бяха зацапани с черно.

Без да обръща внимание на Аратан, джагътът отиде до писалището и постави шишето с мастило на него, а след това, уморен сякаш от тежкия труд, седна в мекия стол и отпусна глава назад.

Очите му просветнаха мътно златисти, докато оглеждаше писалището. Когато проговори, гласът му беше дълбок, но груб.

— Някои пишат с вино. Но други пишат с кръв. Колкото до мен, е, предпочитам мастило. По-малко болезнено е. Приканвам не към крайности, а към сдържаност, ала за някои и сдържаността е порок. Какво мислиш ти?

Аратан се покашля.

— Търсим аудиенция с Господаря на Хейт.

Джагътът изсумтя.

— Онзи глупак ли? Ръси мастило както пияница пикае в задната уличка. Самата му плът е просмукана с жлъчта на съмнителния му ум. Дъвче аргументи като счупено стъкло и се къпе много рядко. Каква работа може да имате с него? Нищо сериозно, предполагам. Идват да търсят мъдрец, а какво намират? Виж тая купчина писания на писалището. Пише предсмъртната си бележка на самоубиец и го прави нескончаемо. Публиката му мига, твърде самодоволна, за да сподави смеха си. Смъртта, казва им той, е дарът на мълчание. Един ден всички ще се изтъркаляме в оная крипта, където изрисуваните стени се крият в мрака, и дори прахта няма да се раздвижи. Кажи ми, копнееш ли за мир?