— Идеята бе негова, не моя — каза Драконъс и се обърна към Аратан. — Ако все още смяташ да останеш.
— Ще остана, татко.
— Защо? — изръмжа Готос. — Говори, дете тайст!
— Защото, сър, една безкрайна бележка на самоубиец може да бъде само проглас за стойността на живота.
— О, нима? Ще споря с теб, дете тайст. Нощ след нощ, страница след страница, ще атакувам убеждението ти, вярата ти, увереността ти. Ще те нападам, без да спирам, за да си поема дъх, и ще се постарая да те смачкам под петата на трудно придобитата си мъдрост. Какво толкова имаш, че дръзваш да претендираш за силата да ми устоиш?
— Имам младост, милорд — отвърна Аратан.
Готос бавно се наведе напред, с блеснали очи.
— Ще я изгубиш.
— Рано или късно, да.
Господарят на Хейт се отпусна назад, замислен.
— Драконъс, твоят син те прави горд.
— Да — прошепна баща му.
После Готос вдигна голям изящен ключ.
— Ще ти трябва това, Властелине.
Драконъс кимна. Остави празния си бокал и взе ключа. Заслиза надолу.
Господарят на Хейт продължаваше да гледа Аратан.
— Никога не се съмнявай в куража на баща ти.
— Никога не съм се съмнявал, сър.
— Как те е нарекъл той?
— Аратан.
Готос изсумтя.
— А правиш ли го?
— Какво?
— Ходиш по вода, това е значението на името ти на азатанаи.
— Не, сър. Дори по лед не мога. Веднъж пропаднах и едва не се удавих.
— Страхуваш ли се вече?
— От какво, сър?
— От вода? От лед?
Аратан поклати глава.
— Баща ти е решил да освободи Качулатия. Какво мислиш, че желае да постигне с този рискован акт?
— Според мен някаква форма на изкупление, сър.
— Значи наистина е било от ръката на Ерастас. Убийството на Кариш, а вече и на други. Баща ти, уви, не разбира джагътите. Въобразява си, че Гуглата ще тръгне да излови своенравните азатанаи. Би искал да види легендарната ярост на моя народ развихрена над това парвеню с кръв по ръцете му. Но това няма да стане.
— Тогава какво ще направи Гуглата?
— Той скърби за мълчанието, което тя му дава сега, Аратан. Боя се всъщност, че ще обяви война на това мълчание. Само за да я чуе да проговори отново, още веднъж, един последен път. Ако може, ще разбие мира на самата смърт.
— Как изобщо е възможно това?
Готос поклати глава.
— След като аз самият бягам неуморно от смъртта, не съм този, който трябва да отговори. — Господарят на Хейт махна с оцапаната си с мастило ръка. — Водим война с нашите безумства, Качулатия и аз, и затова сме тласнати в противоположни посоки. Аз преследвам зората, а той би искал да подгони сумрака. Не му завиждам за упорството и мога само да се надявам, че събратята ми джагъти ще предпочетат да пренебрегнат призива му.
— Защо да не го направят? Това е невъзможно. Лудост.
— Привлекателни качества, несъмнено. Невъзможно и лудост, да, но най-притеснителното от всичко е, че е
— Тогава всъщност се страхувате, че ще му отвърнат.
Готос сви рамене.
— Неколцина дори биха могли да причинят неприятност. Още вино? Вярвам, че бутилката е родила друга някъде в сандъка. Хайде иди и виж, а?
Вместо да го послуша, Аратан погледна към отвора на пода.
Готос въздъхна.
— Лошо вещае това, че вече се отегчи от компанията ми. Хайде, върви и задоволи любопитството си.
Аратан се приближи до отвора и погледна долу. Стъпалата бяха направени от дърво, изкорубени и похабени от старост. Бяха стръмни. Светлината, която струеше отдолу, беше бледа. Бавно заслиза.
След дванайсетото стъпало стигна до пръстения под. Беше неравен, с корени, плъзнали през него като объркана плетеница. Не можа да види никакви стени. Светлината бе навсякъде, но без никакъв видим източник. Видя баща си застанал на брега на малко езеро на петнайсетина крачки напред. В средата на езерцето имаше остров, едва няколко крачки на ширина, и там седеше джагът. Като че ли си беше разкъсал дрехите и дращеше с нокти плътта си. Тежки пранги стягаха китките му, а веригите затъваха в скалната повърхност на острова. Аратан тръгна натам и застана до баща си.
Драконъс говореше:
— … Искам да прочистя дара и да го дам на Нощта. Знам, че това не предлага опрощение. — Помълча, после добави: — К’рул не е единственият, който търси справедливост за убийството, Качулати. Не знам азатанай, който да не е разгневен от престъплението на Ерастас.
Качулатия мълчеше, навел очи.
— Искам да те освободя — каза Драконъс.
Тих смях се изтръгна от окования джагът.
— Ах, Драконъс. Ти потърси от Ерастас достоен символ на любовта си към Майка Тъма. За да постигне това, той отне любовта на друг и направи от листа на черно дърво дара, който поиска. С това всички ние сме принудени да се преклоним пред твоята нужда. — Гуглата вдигна глава и очите му уловиха странното сребристо отражение от езерото. — А сега стоиш пред мен и се мъчиш да сдържиш гнева си, гняв, който изпитваш заради мен. Но виж: аз не обвинявам Ерастас или глупавия му спътник Секул Лат. Нито гледам на теб със страст. Бъди меч, щом искаш, но не очаквай аз да го размахам.
— Гневът ми остава, Качулати, и ще проклинам Ерастас за деянието му и за собствената ми роля в него. Ще изкова меч и ще направя от него затвор…