Ковачница на мрак

Съществуваха начини да се негодува срещу света, начини, които никога преди не беше познавала, никога не бе усещала и изобщо нямаше да повярва, ако някой я беше уверявал, че ги има. Проклинаше огромната степ. Проклинаше безсмислената безпределност на небето, безболезнената му дневна синева и жестокото равнодушие на нощта. Несекващият стон на вятъра изпълваше главата ѝ като далечния вой на хиляди деца и всеки груб лъх хапеше очите ѝ.

С идването на привечерта щеше да седне свита с другите и огънят, който си накладяха, щеше да се надсмива с всеки език на пламъците. И щеше да чува смеха на вещицата, а после ужасните ѝ писъци, които сега се връщаха към Ферен и се утаяваха, отнемайки удовлетворението ѝ, задоволството от това, което бе направил брат ѝ. Този болезнен звук я терзаеше и я караше да се чувства смалена и засрамена.

Лесното приятелство между Пограничните мечове си бе отишло. Брат ѝ щеше да седи с подпухнали очи, уловили отражението от огъня, и тя си спомни измъчения вик, който се бе изтръгнал от него, когато се беше вкопчила във вкочаненото му тяло. Не можеше да си представи какво беше взел от нея в онзи момент, за да му даде силата да отвърне на удара на вещицата. За белега, който тя носеше сега. За убийството на невинен човек. Нямаше неговия кураж и ако той сега подкараше към дома, щеше да тръгне с него, без да възрази.

Каза си, че Ринт е това, което беше някога: братът, който винаги е до нея, защитава я от света и неговите жестоки обрати. Но истината беше, че се съмняваше в собствените си убеждения и въпреки всичките си жестове и готовността си да следва Ринт чувстваше, че изостава от него. Беше отново дете, на неподходящо място с това, което носеше в утробата си. Някъде в този необятен пейзаж жената, която бе доскоро — силна и решителна, — сега се скиташе изгубена. Без онази жена Ферен се чувстваше изоставена и неизмеримо слаба, докато брат ѝ сякаш се бе устремил към неведома, но ужасна съдба.

Не беше имала последни, прощални думи за Аратан и от това също изпитваше срам. Малцина нямаше да се изсмеят на идеята за невинен баща. В края на краищата вината беше в зачеването, в акта на преднамерено отдаване. Но за нея той беше невинен. Знанието и преднамереността бяха само нейни и тя подозираше, че щеше да го е съблазнила дори без заповедта на баща му.

Небето потъмняваше, отчуждено в непроменливите си закони, в пълзящото си настъпление, в което гледаше отгоре със слепи очи и не помисляше за наранените души и безнадеждния им копнеж за мир. Ако самосъжалението беше бездънно езеро, то тя кръжеше и кръжеше неспирно по разкаляния му и хлъзгав бряг на ръце и колене. Осъзнаването не променяше нищо. Знанието беше безполезно. Носеше невинност в утробата си, а се чувстваше като крадец.

Виле проговори:

— Значи ще е грамада. Вие двамата не сте единствените, които копнеят за дома.

Видя кимването на брат си, но той замълча и Ферен усети как тишината, последвала думите на Виле, натежа около всички тях. Отстъпването без дума за благодарност правеше поражението явно, а това можеше само да ужили. Очертаваха се проломи, разширяваха се и тя знаеше, че няма да могат да ги преодолеят лесно. Овладя се и се изправи на седлото.

— Благодаря ви и на двамата. С брат ми сме в безизходица. Дори отмъстителността на Ринт е твърде далече зад нас, докато горкият Раскан е толкова близо, че все едно го носим на гърбовете си.

Очите на Виле се бяха разширили.

Галак се покашля и плю настрани.

— Добре, че се отървах от този вкус. Благодаря ти, Ферен.

Ринт внезапно потръпна, изхлипа и се разплака.

Всички спряха.

— Стига за днес — каза дрезгаво Ферен. Слезе от коня и отиде да помогне на брат си. Беше се свил на кълбо в мъката си и не можеше да го свали от седлото. Виле и Галак притичаха да ѝ помогнат.

Ринт се отпусна на земята. Клатеше глава и хлиповете го разтърсваха. Ферен махна на двамата да се отдръпнат и притисна брат си до гърдите си.

— Негодни сме за нищо двамата — заговори му тихо. — Да хвърлим вината на родителите си и да приключим с това.

Последният хлип завърши с накъсан смях.

Останаха вкопчени един в друг и той се отпусна в прегръдката ѝ.

— Мразя го — каза Ринт с внезапен жар.

— Кого? Кого мразиш, Ринт?

— Драконъс. За това, което ни причини. За това прокълнато пътуване!

— Той вече е зад нас. Връщаме се у дома, Ринт.

Но той поклати глава. Издърпа се от прегръдката ѝ и се изправи.

— Не е достатъчно, Ферен. Той ще се върне. Ще заеме мястото си до Майка Тъма. Този използвач на деца, този оскърбител на любов. Злото е най-дръзко, когато крачи по безпогрешен път.

— Той има достатъчно врагове в двора…

— В Бездната да върви дворът! Вече се смятам за негов враг и ще говоря против неутралността ни пред всички Погранични мечове. Консортът трябва да бъде прогонен, силата му да бъде разбита. Искам да го видя убит, посечен. Искам да видя как името му е станало проклятие сред всички Тайст!

Брат ѝ стоеше разтреперан, с широко отворени, но корави като желязо очи, когато погледна Ферен, а после Виле и Галак.