Ковачница на мрак

— Онази вещица беше негова любовница — продължи той и изтри потеклите по страните му сълзи. — Какво ви говори това за Драконъс? За душата му? — Закрачи към тялото на Раскан, вързано на гърба на коня на сержанта. — Да попитаме Раскан, а? Този нещастен човек под тъй наречената „закрила“ на господаря си? — Задърпа ремъците, но те не поддадоха и накрая той хвана краката на трупа и го издърпа. Стъпалото му се закачи и той падна на гръб с увитото тяло в ръце. Тупнаха тежко на земята. Ринт изруга, избута трупа от себе си и се изправи; лицето му беше пребледняло. — Попитайте Раскан какво мисли. За неговия лорд, господаря му и за всички жени, които той е взимал в прегръдките си. Попитайте Раскан за Олар Етил, вещицата азатанаи, която го уби.

Ферен въздъхна.

— Ринт, нашата неутралност…

— Ще се злоупотреби с нея! Вече се злоупотребява! Нашето стоене настрана дава простор на амбициите. Неутралност? Виж колко лесно добива тя цветовете на страхливото малодушие! Ще настоявам за съюз с Урусандер, за всички Погранични мечове. Сестро, кажи ми, че си с мен! Ти носиш видимо доказателство за това, което направи той!

— Недей.

— Взимаш монетата му и предаваш тялото си — така го вижда Драконъс! Той нищо не уважава, Ферен. Нито чувствата ти, нито загубите ти в миналото, нито раните, които ще носиш до края на живота си — нищо от това не означава нищо за него. Поиска внук…

— Не! — Викът ѝ отекна и всеки път, щом гласът ѝ се връщаше от пустата равнина, звучеше все по-умолителен и жалък. — Ринт, чуй ме. Аз бях тази, която поиска детето.

— Тогава защо те прогони от сина си, след като реши, че си бременна?

— За да спаси Аратан.

— От какво?

— От мен, глупако.

Отговорът ѝ го накара да замълчи и тя видя стъписването му, а след това — усилието да я разбере. Отново я обзе слабост и тя извърна очи.

— Аз бях тази, която вървеше по безпогрешен път, без да мисля за хората, които наранявам, Ринт.

— Драконъс те привлече в своя свят, Ферен. Не го интересуваше, че си уязвима.

— Когато ме откъсна от Аратан, той спаси и двама ни. Знам, че не можеш да го видиш така. Или не искаш. Искаш да нараниш Драконъс точно както нарани Олар Етил. Същото е и всичко се свежда до нуждата ти да нараняваш, да накараш някой друг да изпита болката, която изпитваш ти. Моите войни свършиха, Ринт.

— Моите не са!

Тя кимна.

— Виждам.

— Очаквах да застанеш на моя страна, Ферен.

— Защо? Толкова ли си сигурен, че правиш всичко това заради мен? Аз не съм. Не го искам! Искам си само моя брат!

Ринт сякаш рухна пред очите ѝ. Отново се смъкна на земята и покри очите си с ръце.

— Бездната да ни вземе дано — промърмори Виле. — Престанете. И двамата. Ринт, ще чуем аргументите ти и ще гласуваме по тях. Ферен, ти си с дете. Никой не би очаквал да вадиш меча си. Не и сега.

Тя поклати глава. Горкият Виле не разбираше, но тя не можеше да го вини за това.

— Чака ни много път — обади се тихо Галак. — А утре ще стигнем хълмовете и ще намерим място за тялото на Раскан. Място на мир и покой, което да приюти костите му. Когато се върнем в родните си земи, ще отида до дома Драконъс и ще уведомя капитан Айвис за местоположението. Сега, приятели, нека си направим бивак.

Ферен се загледа към равнината на юг. Имаше една пътека натам, далечна вече и губеща се, която водеше на запад към чужди земи. Имаше там парчета земя, обрасли с мека трева, смачкана от мъж и жена, привлечени един към друг от неутолима нужда. Същото небе, което беше над нея сега, гледаше над онези останки, онези смътни и чезнещи следи, а вятърът, който се плъзгаше по лицето ѝ и изпиваше сълзите по страните ѝ, пердашеше и бушуваше, но се носеше все на юг и някъде през нощта щеше да погали онези треви.

Животът може да достига далече, в миналото, където се вкопчва в неща и ги повлича с вой в настоящето. И далечината може да ражда негодувание, когато всички обещания на бъдещето остават вечно недостижими. А детето, което помръдна в утробата ѝ, щом угасна денят, бе като нещо изгубено в дивата пустош и когато смътният му плач стигна до нея от някое незнайно място, тя падна на колене, затворила очи и затиснала ушите си с ръце.

Ринт не смееше да погледне сестра си. Не искаше да я види така, на колене и сломена от думите, които си бяха хвърлили. Остави Виле и Галак да стъкмят бивака и седеше загледан на североизток, потънал в собствената си самота.