Ковачница на мрак

— Така разправят тайстите. Дори джагътите кимат и викат, че е така. Но сега чуваме, че тайсти убиват тайсти. Вие сте глутница със слаб водач и твърде много между вас жадуват да му вземат мястото. Кръв има на устата и козина по земята на Куралд Галайн.

Ринт го изгледа и рече:

— Нямаше ни много време. Слухове ли разказваш, или си видял нещата, които описваш?

Руск сви рамене.

— Война се носи по ветровете и козината настръхва. Виждаме, че наранявате себе си, и чакаме да ударим.

— Толкова спазвате думата си значи — изсумтя Виле.

— Боим се за безопасността на кутретата ни, Пограничен меч. Също както вие щяхте да се боите за вашите.

— С вас на границите ни имахме причина да се боим — отвърна Виле.

— Но това вече свърши — рече Руск, все така ухилен. — Живеем с новия мир, Пограничен меч. Мира на празни села и празни земи. Често гледаме ловните ви глутници и те вървят безнаказано из родната ни земя и търсят последните диви зверове. А щом тези зверове свършат, какво ще ядат джелеките? Трева? — Кимна и помълча. — Мир, да, много мир, изписан в избелели кости и стари биваци.

— Водиш кутрета с теб — каза Ринт и посочи другите.

— Уча ги как да ловуват, тъй че всички се учим да вървим гладни и разбираме всичко, което сме изгубили. Един ден те ще са свирепи убийци, а тази нощ поемат миризмата ви и ще я пазят винаги.

— Щом сте гладни, защо предлагате на нас? — попита Ферен.

Руск се намръщи.

— Домакин не може да не го направи. Но вие, тайстите, не разбирате от чест. Само преди четири дни Пограничните мечове се събраха и препуснаха към наша земя. Чули за стадо бедерини, идващо от север, и искат да го избият. Минават през селата ни, смеят се и гонят нашите воини на местата за избиване. А като убият стотици бедерини, ще предложат ли нещо на нас? Не. Ще кажат, че са си техни, и ще вземат месото, кожите и кокалите. Ние гледаме. Усмихваме се. И се кълнем да помним всичко, което видим.

— Селата на Пограничните мечове имат нужда от месо за зимата — каза Виле.

— А много преди войната взимахте всичко, което можехте, от нашите земи и тъй почнахме войната…

— И я загубихте!

Руск се усмихна отново и кимна.

— Загубихме, а вие може да вярвате, че сте я спечелили. Но когато свършат всички зверове, ще напълни ли победата коремите ви? По-малко горчив ли ще е вкусът ѝ от нашето поражение? Каквото имате, трябва да го подхранвате. Но вие тайстите не разбирате това. Всичко, което имате, го използвате, докато свърши, а после гледате оттатък границите си и кроите да вземете пак, този път от други.

— Ловувал съм в земите ви — каза Виле. — Никакви грижи не съм видял по местата ви за убиване.

— Значи не си гледал внимателно. Ние взимаме слабото и оставяме силното.

— Взехте всички зверове — каза Виле.

Руск се засмя.

— Ние сме победени. Научихме се на вашите начини да се убива, но зимите ни се видяха дълги, когато нямахме нищо за лов, освен призраци. Вие убихте хиляди от нас. Направихте ни малко и иронията в това е, че ни върна към старите ни обичаи. И сега раждаме, но рядко, и оставяме само най-силните кутрета. А когато последните тайсти умрат, тогава ще храним стадата, докато броят им стане отново голям, и ще направим всеки нов ден като отминалия, завинаги, и ще сме доволни и сити. — Вдигна ръце. — Така мечтаем. Но после ловците ви се изсипват през границата и мъдрите сред нас виждат истината, която ни чака. Вашият език е език на смъртта и той скоро ще заговори на всички ни.

Месото зацвърча на шишовете над огъня. Нощта се беше спуснала. Ринт изтласка от ума си думите на Руск и се загледа в пламъците. Стори му се, че може да види в тях лицето на вещицата, изкривено от болка, устата отворена в несекващ писък, който не чуваше, но усещаше в костите си. Искал беше да прекара тази нощ сам, без да говори много, и да си легне бързо. Вместо това се бе оказал лице в лице с мръсен полузвяр, в чиято неизменна усмивка нямаше нищо весело и чиито тъмни очи бяха вълчи.

— Руск — каза Галак, — кога видя ловците Погранични мечове?

— Ловци, касапи, дерачи на кожи, трошачи на кокали. Кучета, коне, мулета и волове, теглещи фургони. В друго време броят им щеше да е като на армия. Яздеха въоръжени и нащрек, а съгледвачите им проследяваха нашите ловци. — Махна с мазната си ръка. — Преди няколко дни.

— Преди колко дни? Пет? Десет?

Руск се наведе напред, с ръце на коленете на скръстените си крака, и погледна Галак със същата мрачна усмивка.

— Имаме сродници, патрулират във вашите земи. Движат се нощем и скришом. Виждали сме войски отсам реката. Една яздеше към Ейбара Делак. Друга се събира в хълмовете на дома Дракони…

— Тя е на лорда — каза Галак. — Избягваш отговора, Руск.

— Безразличен съм към въпроса ти, Пограничен меч. Казвам каквото реша да ви кажа. Вашата гражданска война е започнала. Ликуваме и душим вятъра за дим, и гледаме в небето за лешоядни птици. Избивахте ни преди, ала сега се избивате едни други и това ни радва.