Ковачница на мрак

Скоро месото бе оглозгано до кости. Галак нави кожата на антилопата и я предложи на Руск с рогата и дългите кости. Водачът джеларкан изсумтя, даде знак на ловците си и те се вдигнаха като един.

— Компанията ви е горчива — заяви той. — Връщаме се в нощта. Помнете щедростта ни, Погранични мечове, и разкажете за тази среща на вашите ловци, та дано най-сетне разберат от вежливост.

— Мисля си — отрони Ринт, — че бихме могли най-добре да действаме заедно. Да ловим големите стада и да си делим плячката.

— Ринт, няма никакви големи стада.

Отдръпнаха се от светлината на огъня и скоро изчезнаха в тъмното.

Виле се изплю в пламъците и изръмжа:

— Излъга ни според мен. За ония войски. Иска да ни притесни и да ни вдъхне страх.

— Добре знаем, че има войски в дома Дракони, Виле — каза Галак. — Точно както той ги описа. Може доста истини да е хвърлил в думите си към нас.

— А Ейбара Делак? Защо каквато и да е войска, бунтовническа или не, ще окупира Ейбара Делак?

— Не знаем — отвърна Ринт, много искаше да сложи край на това разискване. — Нямаше ни много време. Няма смисъл да се занимаваме с предположения. Слушайте, коремите ни са пълни за първи път от месеци. Хайде сега да поспим, а на заранта ще препуснем здраво.

— Дано ловът да е минал добре — каза Виле.

Лейтенант Рисп огледа замислено силуета на крепост Райвън. В самотната кула, извисила се над безредно струпаните по-ниски сгради, се виждаше смътна светлина, идваща от стая на горния етаж, точно под островърхия покрив. Бяха ѝ казали, че около това древно укрепление има ниска стена, укрепена с каменни насипи. За да щурмува крепост Райвън, една армия трябваше да се спусне в стръмните изкопи, оформящи коварен лабиринт зад стените, под огъня на стрели от насипите, и да се струпа в теснини, където теренът под краката щеше да е неравен и дори отстъплението щеше да е невъзможно. Толкова по-добре, че врагът насреща им бе в неведение за приближаващата се заплаха.

Селото под крепост Райвън очертаваше полукръг около хълма и къщите се бяха разпрострели до самия край на общото пасище. Рисп надушваше дима в прохладния нощен въздух. Извърна се в седлото и погледна с присвити очи стоящите в очакване бойци от отряда си. Оръжията бяха извадени, но отпуснати. Никой не проговаряше и единствените звуци идваха само от помръдването и пръхтенето на някой кон. Зад нейната част чакаха други, също толкова смълчани и стегнати в конни карета в падините от двете страни на пътя.

На самия път капитан Естала водеше централната част с мъжа ѝ, малко по-встрани и вдясно от нея. Мисълта за това все още оставяше горчив вкус в устата на Рисп, но си каза, че Силан не е неин проблем, а щом Естала отказваше да направи нужното, какво пък — щеше да отговаря пред Хун Раал. За първи път Рисп се радваше, че я надвишават по ранг. Още по-добре: амбициите на Естала вече бяха обречени. Никога нямаше да бъде повишена, нито приета с охота сред по-висшите рангове в легиона.

„Глупава жена. Всичко заради любовта. Всичко заради един глупак, по-годен да прекопава зеленчуци, отколкото да размахва меч. Не само че не го екзекутира. Дори не го разжалва или изхвърли. Сега всички трябва да търпим некадърността му и да се молим на Бездната тя да не ни убие.“ Когато поемеше командата…

Сержантът се покашля и приближи коня си до нейния.

— Лейтенант, това не се харесва на някои от нас.

„И знам кое точно. Дните ви са преброени, сержант. На теб и на старите ти приятелчета.“

— Трябва да раздвоим враговете си — каза тя и сви рамене. — Хитростта е съществен елемент от военната тактика. Нещо повече, кой благонадежден командир не се възползва от предимството на изненадата или от погрешните сметки на врага?

— На врага ли, лейтенант? Сигурен съм, че те не знаят, че са нечий враг. Това ли са „погрешните преценки“, за които говорите?

Тя долови неловката официалност в думите му и я досмеша.

— Една от тях.

— Повечето бойци не са тук — каза сержантът и кимна към селото. — Завземането ще е достатъчно, за да отстраним Пограничните мечове като заплаха за легиона с това, че държим семействата им под стража.

— Вярно, но с цената на това да заделим значителна сила за пазенето на тези заложници за неизвестен период.

— Малцина биха се съпротивлявали много — възрази сержантът. — Те бездруго са неутрални. Но ние им даваме повод да отхвърлят тази неутралност.

— Така е — съгласи се тя.

— Тогава не разбирам.

— Знам. И не е необходимо, сержант. Изпълнявай заповедите, и толкова.

— Ако знаем какво предстои да направим, тогава вероятността да сбъркаме е по-малка.

— Сержант, при това, което скоро ще сполети това село, не бихте могли да направите нищо, с което да си спечелите гнева ни. — Изгледа го рязко. — Освен неподчинението на заповеди.

— Няма да направим това, лейтенант — изръмжа старият мъж.

— Разбира се, че няма.