Ковачница на мрак

Но още докато го казваше, усети колко кухо прозвучаха думите ѝ. Трудно беше да се разбере откъде идват заповедите им. Това все още ли беше игра на Хун Раал, или Урусандер беше излязъл на полето? Къде беше Оссерк? Доколкото всички тук знаеха, целият план можеше вече да е рухнал някъде зад тях, безжизнен и невидим за Хун Раал в някое разкаляно поле или на старите железни шипове на речната стена на Цитаделата, с което това, което предстоеше да направят, се превръщаше в неизвинимо варварство. Самата тя изпитваше немалко безпокойство от това, което предстоеше.

Винаги щеше да има сбъркани сметки във всяка кампания. Тайстите неведнъж се бяха изправяли почти пред разгром срещу форулканите, когато лошата връзка или пълната липса на връзка беше изпращала части на неподходящото място в неподходящия момент. Нищо по-трудно нямаше от това да се съединят армии и да се придвижат големи сили на позиция. Осигуряването на ефективните им и съгласувани действия беше най-голямото предизвикателство за един командир. Не случайно командирите се чувстваха най-удобно, когато можеха да струпат всичките си сили на разположение. Разбира се, щом започнеше битката, всичко се променяше. На бойното поле съществени бяха капитаните на отрядите и офицерският корпус като цяло.

Отново погледна към далечната крепост и самотната светлина на най-горния етаж. Дали някой там бе заспал в мекия стол и свещта догаряше? Или беше страж, поставен в кулата за наблюдател? Второто не изглеждаше вероятно, тъй като от светлината в стаята щеше да е невъзможно да види нещо навън. Може би някой духовник или учен се трудеше през нощта, мърмореше под нос и проклинаше гаснещото си зрение и болните си кости. Рисп усещаше студа във вятъра, идещ от планините на север.

Пограничните мечове се чувстваха като у дома си в това далечно и мразовито място.

— Лейтенант? — каза старият сержант.

— Какво сега?

— Щом приключим тук, ще се върнем ли да обсадим дома Дракони?

Тя си спомни деня и нощта, когато бяха спрели на лагер до самия край на имението. Домашните мечове на лорда бяха излезли, готови сякаш да се противопоставят на неканената армия, спряла на прага им, но Естала се бе отнесла равнодушно към това. Само беше изпратила ездач до командира на Домашните мечове, за да го увери, че частите ѝ не възнамеряват да упражнят насилие над владенията на Консорта.

Капитанът на Домашните мечове не се беше успокоил от тези уверения и бе поддържал силите си в готовност през цялото време, докато легионът остана на земите на Драконъс, дори стигна дотам, че да тръгне успоредно на колоната им за известно време, след като те подновиха придвижването си на север. Лорд Драконъс беше събрал внушителен отряд, тежко въоръжени бойци с впечатляваща дисциплина. Рисп всъщност бе изпитала облекчение, че Домашните мечове на Консорта не бяха една от целите на Естала.

— Лейтенант?

— Не, сержант, няма да се върнем при дома Дракони. Направихме каквото трябваше. Оставихме диря от колоната чак до имението му.

Откъм пътя до ушите ѝ стигна шум. Рисп погледна натам и видя високо вдигнатите знамена на дома Дракони.

Сержантът до нея изруга тихо.

— След като сме без униформи, предполагах, че ще хвърлим вината на Отреклите се. Сега виждам как ще се отиграе това.

— Трябва ни заблуда — отвърна Рисп. — Трябва да раздвоим враговете си и да ги насъскаме един срещу друг.

— Значи трябва да има оцелели.

— Би било глупаво да се мисли, че никой няма да избяга от касапницата, сержант. И да, разчитаме на това. — Погледна го в очите. — Трябва да направим каквото е нужно.

— Разбирам, лейтенант.

— Както всеки войник разбира.

Той кимна и затегна каишката на шлема си.

Заповедта за атака се разнесе от отряд на отряд. Слънцето зад тях тъкмо бе започнало да се издига, медночервено от пушека над гората на изток. Тя приготви пиката си за бой. „Първата ми битка. Първият ми сблъсък. Днес за първи път ще пролея кръв.“ Устата ѝ бе пресъхнала. Заби пети в хълбоците на коня и се понесоха напред.

Свитъкът изпърха и падна на пода при десетината други и Крисен потърка очи. Чувстваше се умствено изтощена и телесно отпаднала, но поривът на възбудата си оставаше. В ума ѝ вече нямаше съмнение. Преди четирийсет години бе пътувала сама сред джеларканите, до високите планински твърдини и до тундрата отвъд тях. Придвижвала се беше от клан на клан, докато стигне при гигантските Тел Акаи, Пазителите на песни, а оттам на юг, до земите на джагътите. Събирала беше разкази, легенди и песни от Джеларкан и расата на Тел Акаи и беше изчела обезсърчителните, но просветлени писания на Джагът, преди оригиналите да бъдат унищожени след убийството на цивилизацията им от Господаря на Хейт.

Във всяко сказание можеше да се намерят истини, посивели като речни камъни в подредена от бляскави геми мозайка. Трябваше само да се изтръгнат от пищната яркост на поетичната украса. Сред древните песни, съхранени от удивителната памет на Тел Акаи, чакаха тайни.