Ковачница на мрак

На пътя за крепостта, точно извън портата, жена му бе пристигнала с авангарда. Бедрата ѝ бяха почервенели от кръв и Силан познаваше добре изражението ѝ. Любовната игра тази нощ щеше да е свирепа, от онази, която стигаше почти до болка понякога. Беше вкусът на жестокостта, задържал се след ден на убийства, както му бе обяснила тя веднъж.

— Лейтенант Рисп е мъртва — каза Естала.

— Колко жалко — отвърна Силан. — Имаме ли ранени?

— Малко. Седем загуби всичко. Имаше поне един Пограничен меч в селото, жена, смятаме, но не можахме да я намерим.

— Ами, това е добре — каза той. Изражението ѝ помръкна и Силан добави: — Свидетел имах предвид. Това искахме, нали?

— Зависи какво е разбрала, мъжо — отвърна Естала с онзи отегчен тон, който му беше много добре познат: все едно говореше на малоумно дете. — По-добре щеше да е някоя стопанка или чистачка на нощни гърнета. — Качи се отново на седлото и огледа селото. Няколко къщи вече горяха. — Трябва да го изгорим цялото. Всяка сграда. Ще оставим няколко от нашите жертви, но с обезобразени лица. Никой, когото да могат да познаят. — Извърна се и го погледна. — Това оставям на теб и отряда ти. Присъединете се към нас при Хилфут.

Силан реши, че това е името на следващото село, и кимна.

— Ще направим каквото е нужно.

— Разбира се, че ще направиш — отвърна Естала и хвана юздите.

Беше отказала да заповяда екзекуцията на мъжа си и Силан знаеше, че в очите на войниците това е проява на слабост. Но само той знаеше колко лесно може тя да промени решението си и това все още го плашеше. Смъртта на лейтенант Рисп го зарадва, тъй като точно от нея бяха тръгнали всички приказки за екзекуции и престъпления. И тъкмо нейната част беше донесла отрязаната глава на един от пратениците на Хун Раал. Силан все още проклинаше името на Грип Галас, макар това проклятие да се носеше на вълната на страха.

Жена му даде знак, а после препусна по пътя с отряда си.

Силан погледна през рамо. От амбразурите на крепостта излизаше пушек, бълваше и през отворената врата. Не беше лесно да се изгорят такива здания, тъй като бяха предимно от камък. Обърна се към войника.

— Ще изгори, нали?

Мъжът кимна и повдигна рамене.

— Поне никой няма да иска да живее вътре, сър.

— Да тръгваме към селото тогава.

— Да, сър.

— Искам да погледна тялото на лейтенанта.

— Сър?

— Да отдам почитта си.

Капитан Халид Бахан беше неприятен човек, реши учителят Сагандер. Чаровен, със сиво в късо подстриганата коса, той излъчваше арогантност, която по някаква причина жените харесваха. Несъмнено умееше да очарова, но дори и тогава коментарът му бе ироничен и почти рязък. Сагандер се изумяваше, че капитан Тейт Лорат споделя палатката на Халид. Притежаваше красота, която оставяше учителя без дъх, и щом я погледнеше — смеха в очите ѝ и неизменната усмивка на пълните ѝ начервени устни, — му се струваше невъзможно убийствата да ѝ носят наслада и, още по-ужасното, да държи при себе си дъщеря, зачената от първия ѝ, вече мъртъв съпруг и в същото време да прави… това.

Седяха в командната палатка, двамата капитани и Сагандер, и тъмните очи на Халид Бахан блещукаха с едва сдържан смях. Тейт Лорат до него пълнеше бокала си с още вино и червенината на бузите ѝ грееше със собствено сияние на смътната светлина на фенера.

— Виждам — бавно провлече тя, — че сте загубили дар слово, учителю, което трябва да е рядко събитие, сигурна съм. На моята щедрост ли се чудите? Добри господине, в момента зад вас, на стената на палатката, можем да откроим пламъците от манастира. Вярно, монасите се биха с необичаен жар и понесохме смущаващи загуби въпреки вашето предателство, но това гнездо на Отрекли се вече е унищожено и за това се радваме да ви възнаградим.

— Може би учителят предпочита момчета — подхвърли с усмивка Халид.

Съвършените вежди на Тейт се вдигнаха.

— Така ли е, учителю? В такъв случай сигурна съм, че можем да намерим…

— Не, капитане — отвърна Сагандер, навел очи. Седеше на лагерно столче и само с един крак за опора се чувстваше неудобно на кожената седалка. Вътрешното неравновесие, което изпитваше, беше като зараза, плъзнала навън и изкривила целия свят. — Никой ли от тях не се предаде?

Халид изсумтя.

— Защо съдбата на Отреклите се трябва тепърва да ви притеснява? Показахте ни стария тунел до втория кладенец. По ваша покана избихме обитателите на манастира. Но все пак ви уверявам. Никой не коленичи, освен за да огледа отблизо земята, чакаща окончателната им смърт.

— А Майката?

— Мъртва. В крайна сметка. — Усмивката му се разшири.

— Да не би да намирате дъщеря ми за непривлекателна? — попита Тейт.

— К-капитане — заекна Сагандер, — т-тя съперничи дори на вас.

Тейт бавно примига.

— Наясно съм с това.

В тона ѝ имаше нещо злокобно и Сагандер отново наведе очи.